– Това беше Хил де Партера. Санчис си е признал – рече най-сетне той.
– Признал си е? Какво по-точно? – попита Алисия.
– Парчетата от пъзела започнаха да се подреждат. Потвърждава се, че историята е започнала отдавна. Види се, Валс и Мигел Анхел Убач, финансистът, се запознали малко след войната. Тогава Валс бил изгряваща звезда на новия режим, след като доказал лоялността и надеждността си като директор на затвора Монжуик – една доста неблагодарна работа. Изглежда, че чрез един консорциум, създаден за възнаграждение на индивиди с изключителен принос към националната кауза, Убач връчил на Валс пакет акции от възстановената Ипотекарна банка, която обединила различни финансови организации, разпуснати след войната.
– Говорите за грабеж и разпределяне на военна плячка – пресече го Алисия.
Леандро въздъхна търпеливо.
– Внимавай, Алисия. Не всички хора са така широко скроени и толерантни като мен.
Тя си прехапа езика. Леандро изчака на лицето ѝ да се появи покорно изражение, преди да продължи.
– През януари 1949 г. Валс трябвало да получи друг пакет акции. Двамата имали устна уговорка за това. Но при неочакваната смърт на Убач в едно произшествие предната година...
– Какво произшествие? – прекъсна го Алисия.
– Пожар в дома му, при който Убач и съпругата му загинали в съня си. Не ме прекъсвай, Алисия, моля те. Както щях да кажа, при смъртта на банкера възникнали известни разногласия със завещанието, което явно не включвало споменатите уговорки. Работата се усложнявала и от това, че Убач бил посочил за изпълнител на завещанието един млад адвокат от кантората, която го представлявала.
– Игнасио Санчис – обади се Алисия.
Леандро ѝ хвърли предупредителен поглед.
– Да, Игнасио Санчис. Като изпълнител на завещанието той станал и законен попечител на Виктория Убач, дъщерята на покойните съпрузи, до навършване на пълнолетието ѝ. И да, преди да си ме прекъснала за пореден път, когато тя навършила деветнайсет години, Санчис се оженил за нея, което предизвикало немалко злословия, дори известен скандал. Май се говорело, че още в юношеските си години Виктория поддържала незаконна връзка с бъдещия си съпруг. Говорело се също, че Игнасио Санчис бил просто едно амбициозно парвеню, тъй като завещанието оставяло по-голямата част от имуществото на дъщерята, която била значително по-млада от него. Освен това Виктория Убач се отличавала с емоционална лабилност. Според мълвата, още като момиче избягала от къщи и шест месеца била в неизвестност. Но всичко това са слухове. Важното в случая е, че когато поел управлението на акционерното дружество „Банка Убач“, Санчис отказал на Валс онова, което според твърденията на последния му било обещано от покойника. В този момент Валс бил принуден да преглътне горчивия хап. Чак след години, когато станал министър и се сдобил със значителна власт, решил да накара Санчис да му отстъпи дължимото, че и повече. Заплашил да го обвини, че е замесен в изчезването на жена си през 1948 г., целящо да скрие една бременност на непълнолетната по онова време Виктория, и че я е държал в някакъв санаториум на Коста Брава, близо до Сан Фелиу де Гишолс, ако не греша, където пет или шест месеца по-късно Гражданската гвардия я намерила да се скита по плажа, дезориентирана и с признаци на недохранване. По всичко личи, че Санчис отстъпил пред натиска и чрез редица незаконни операции предал на Валс огромна сума под формата на акции и продаваеми полици на Ипотекарната банка. Голяма част от богатството на министъра навярно идва от този източник, а не от неговия тъст, както се говореше. Но Валс искал още. Продължил да притиска Санчис, който никога не му простил, че забъркал в това съпругата му Виктория или че излагал на риск репутацията ѝ с онова юношеско бягство, за да постигне целите си. Банкерът се опитал да протестира пред различни инстанции, но навсякъде му захлопвали вратата и го отпращали с думите, че Валс е твърде могъщ, твърде близък до висшите ешелони на режима, и че никой не може да го пипне. А и всеки опит да го пипнат би означавал да се раздуха историята за консорциума и за възнагражденията, разпределени в края на войната – нещо, което никой не желаел да разгласява. Санчис получил сериозно предупреждение да забрави тази тема.
– Но не го послушал.
– Очевидно не. Не само че не забравил, но и решил да си отмъсти. И тук действително допуснал грешка. Наел следователи, които да разровят миналото на Валс. Така открили един негодник, който гниел в Монжуик, Себастиан Салгадо, и редица мътни произшествия и злоупотреби, извършени от Валс срещу различни затворници и техни роднини по време на службата му като директор на затвора. Оказало се, че има дълъг списък от кандидати, готови да изиграят главна роля в отмъщението срещу Валс. Липсвал само убедителен сюжет. И тъй, Санчис замислил план, за да скрие тази маневра зад една привидна вендета, политическа или лична, породена от тъмното минало на министъра. Започнал да му изпраща заплашителни писма чрез Салгадо, с когото установил връзка. Предложил на последния сума, която той трябвало да получи след помилването, което се опитвали да му издействат в замяна на съучастието му в качеството на примамка. Санчис знаел, че писмата ще бъдат проследени и че дирята ще отведе до Салгадо. Наел също и един бивш затворник в Монжуик, Валентин Моргадо, който също имал предостатъчно причини да ненавижда Валс. Моргадо бил освободен през 1947 г., но винял Валс за смъртта на жена си, която се поминала от болест, докато той лежал в затвора. Санчис го наел за шофьор на семейството. С помощта на един бивш пазач в затвора, някой си Бебо, комуто банкерът платил значителна сума пари и му предоставил жилище с много изгоден наем, собственост на „Метробарна“ в Пуебло Секо, Моргадо снабдил своя благодетел със сведения за други затворници, измъчвани от Валс в Монжуик. Един от тях, Давид Мартин, писател със сериозни психически проблеми, който си спечелил сред осъдените прякора Затворника на рая, се оказал идеален кандидат за интригата, замислена от Санчис. Мартин бил изчезнал при странни обстоятелства, когато Валс наредил на двама от хората си да го откарат в една къща край парка Гуел и да го убият там. Писателят по всяка вероятност успял да избяга и Валс вечно се боял, че този човек, изгубил окончателно разума си след затворничеството в изолирана килия в една от кулите на крепостта, ще се завърне някой ден, за да му отмъсти, понеже го винял за убийството на една жена на име Изабела Жисперт. Слушаш ли ме внимателно?