– Но Мартин от години бил мъртъв, както и Матаиш.
– Именно. Онези, които го причаквали, всъщност били Санчис и Моргадо.
– Не би ли било по-лесно да остави полицията да се погрижи за Давид Мартин?
– Да, но това криело риск – при евентуален арест Мартин (когото Валс смятал за жив) можел да разкрие сведения за смъртта на Изабела Жисперт и други афери, които биха съсипали репутацията на министъра.
– Звучи логично. А по-нататък?
– Щом заловили Валс, Санчис и Моргадо го откарали в старата фабрика „Кастелс“ в Пуебло Нуево, която е затворена от години, но е собственост на агенцията за недвижимо имущество „Метробарна“. Санчис си е признал, че изтезавали министъра с часове и накрая се отървали от трупа му в една от пещите на фабриката. Докато разговарях с Хил де Партера, той получи потвърждение, че полицията е намерила там останки от кости, които биха могли да принадлежат на Валс. Поискали са зъбни снимки на министъра, за да проверят дали останките действително са негови – нещо, което вероятно ще узнаем тази вечер или утре.
– Значи случаят е закрит?
Леандро кимна.
– Да, поне онази част, която ни касае. Предстои да се определи дали е имало други съучастници и докъде стигат последиците от интригата, замислена от Игнасио Санчис.
– Това ще се разкрие ли на пресата?
Шефът ѝ се усмихна.
– Разбира се, че не. В момента в министерството е свикано събрание, за да се реши какво и как да бъде съобщено. Не зная повече подробности.
Възцари се продължителна тишина, нарушавана само от посръбванията на Леандро, който пиеше чая си, без да сваля поглед от Алисия.
– Всичко това е грешка – промълви най-сетне тя.
Той сви рамене.
– Може би, но вече не зависи от нас. Нашата задача – да открием следа, която води към местонахождението на Валс – вече е изпълнена. И даде резултат.
– Не е вярно – възрази младата жена.
– Така са преценили хора с по-авторитетно мнение от моето – и разбира се, от твоето, Алисия. Грешка би било човек да не знае кога да престане да се меси. Сега трябва само да запазим дискретност и да оставим нещата да следват естествения си ход.
– Господин Монталво има право, Алисия – рече Варгас. – Ние не можем да направим нищо повече.
– Изглежда, че вече сме направили достатъчно – отвърна хладно тя.
Леандро неодобрително поклати глава.
– Капитане, имате ли нещо против да ни оставите насаме за няколко минути? – попита той.
Варгас се изправи.
– Разбира се, че не. Всъщност смятам да отида в моята квартира отсреща, за да се обадя в дирекцията и да получа нареждания.
– Отлична идея.
Варгас мина покрай Алисия, избягвайки да я поглежда. Подаде ръка на Леандро, който я стисна сърдечно.
– Безкрайно съм ви признателен за помощта, капитане. И задето се грижихте така добре за моята Алисия. Дължа ви благодарност. Не се колебайте да се обърнете към мен за каквото и да е.
Полицаят кимна и се оттегли дискретно. Когато останаха сами, Леандро направи знак на Алисия да седне до него на канапето. Тя се подчини неохотно.
– Голям човек е тоя Варгас.
– И с още по-голяма уста.
– Не бъди несправедлива към него. Той се прояви като добър полицай. Харесвам го.
– Мисля, че е ерген.
– Алисия, Алисия...
Леандро бащински обви раменете ѝ с ръка.
– Хайде, изплюй камъчето, преди да си се пръснала – подкани я той. – Излей си душата.
– Всичко това е ужасна гадост.
Той обичливо я притисна към себе си.
– Съгласен съм. Калпава история. Ние с теб сме свикнали да работим другояче, но в министерството вече много са се изнервили. И в „Ел Пардо“ казват, че нашата работа е дотук. Така е по-добре. Не бих искал да си мислят или да разправят, че ние сме тези, които не са постигнали резултати.
– А Ломана? Появи ли се отново?
– Засега не.
– Странно.
– Така е. Но това е един от висящите въпроси, които вероятно ще се изяснят в близките дни.
– Твърде много висящи въпроси – отбеляза Алисия.
– Не чак толкова. Проблемът със Санчис е решен. Документирана афера, свързана с много пари и лично предателство. Имаме признание и доказателства, които го подкрепят. Всичко съвпада.
– Очевидно.
– Хил де Партера, министърът на вътрешните работи и „Ел Пардо“ смятат, че случаят е решен.
Тя се канеше да каже нещо, но си замълча.
– Алисия, това е, което ти искаше. Нима не виждаш?
– Което аз исках ли?
Леандро тъжно се взря в очите ѝ.
– Твоята свобода. Да се отървеш завинаги от мен, коварния Леандро. Да изчезнеш.
Алисия го погледна втренчено.
– Сериозно ли говорите?