– Дадох ти думата си. Такава беше уговорката. Един последен случай – и след това си свободна. Защо, мислиш, пожелах да дойда в Барселона? Можех да уредя всичко това по телефона, без да излизам от „Палас“. Знаеш колко мразя да пътувам.
– Тогава защо дойдохте?
– За да ти го съобщя лично. И да ти кажа, че съм твой приятел и винаги ще бъда.
Леандро я хвана за ръката и се усмихна.
– Свободна си, Алисия. Завинаги свободна.
Очите ѝ се наляха със сълзи и тя пряко волята си прегърна своя ментор.
– Каквото и да стане – рече той, – каквото и да правиш, знай, че винаги ще съм на линия. За всичко, което ти е нужно. Без задължения и компромиси. Министерството ме упълномощи да ти преведа сумата от сто и петдесет хиляди песети, които ще постъпят в сметката ти до края на тази седмица. Зная, че няма да имаш нужда от мен, нито ще ти липсвам, но ако не искам твърде много, обаждай ми се понякога, ако ще и само за Коледа. Ще го направиш ли?
Алисия кимна. Той я целуна по челото и се изправи.
– Влакът ми потегля след един час. Най-добре да тръгвам вече към гарата. Не идвай да се сбогуваме. В никакъв случай! Нали знаеш, че не обичам сцени.
Тя го изпрати до вратата. На самия праг Леандро се обърна и като че ли за пръв път в живота си бе обзет от плахост и съмнения.
– Никога не съм ти казвал това, което ще ти кажа сега, защото не знаех дали имам право, но мисля, че вече мога да го сторя. Обичал съм те и те обичам като дъщеря, Алисия. Може би не съм съумял да бъда най-добрият баща, но ти беше най-голямата радост в живота ми. Искам да бъдеш щастлива. И това наистина е последната ми заповед.
5
Искаше да му повярва. Искаше да му повярва с онази жар, която идва от подозрението, че истината ранява и че страхливците живеят по-дълго и по-добре, пък макар и в затвора на собствените си лъжи. Надникна през прозореца, за да види как Леандро крачи към колата, която го чакаше на ъгъла. Шофьор с тъмни очила държеше вратата отворена. Това бе един от онези черни, внушителни автомобили, танкове със затъмнени стъкла и специален номер, които понякога браздяха улиците като катафалки; всички се отдръпваха пред тях, защото знаеха, дори без да питат, че тези коли не возят обикновени хора и е добре да отминат по-далече. Преди да се качи, Леандро се обърна за миг и вдигна очи към прозореца на Алисия. Махна ѝ за поздрав и когато тя се опита да преглътне, откри, че гърлото ѝ е съвсем пресъхнало. Искаше да му повярва.
През следващия час тя палеше цигара след цигара и обикаляше апартамента като затворено в клетка животно. Поне десет пъти отиде до прозореца, за да погледне към отсрещната сграда с надеждата да види Варгас в квартирата му над „Гран Кафе“. От него нямаше и следа. Бе имал предостатъчно време, за да се обади в Мадрид и да получи своите нареждания. Вероятно бе излязъл да се поразходи, да си проветри главата из улиците на тази Барселона, с която скоро щеше да се сбогува. Сигурно последното нещо, което би искал в тоя момент, бе да се озове в компанията на Алисия и да се изложи на риска тя да му издере очите, задето бе издрънкал всичко на Леандро. Не бе имал друг избор. Искаше ѝ се да повярва и в това.
Щом Леандро си тръгна, тя взе да изпитва болка в хълбока. Отначало не ѝ обръщаше внимание, но после почувства тъпо туптене. Сякаш някой се опитваше да забие пирон в ханша ѝ с леки удари с чук. Можеше да си представи как металният връх пробива костта и прониква малко по малко. Алисия глътна половин таблетка с още една чаша вино и се просна на канапето в очакване лекарството да подейства. Знаеше, че е пила прекалено. Осъзнаваше го и без предупредителния поглед на Варгас или на Леандро. Усещаше алкохола в кръвта и в дъха си, но той беше единственото, което смекчаваше тревожността ѝ.
Затвори очи и започна да разнищва разказа на Леандро. Навремето, когато беше още хлапачка, самият той я бе научил винаги да слуша и да чете с едно наум. „Красноречието на едно обяснение е правопропорционално на интелекта на говорещия, както и неговата достоверност – на глупостта на слушащия“ – бе ѝ казал той.
Признанието на Санчис във версията, предадена от Хил де Партера на Леандро, бе сякаш идеално, най-вече защото не изглеждаше такова. То обясняваше почти всички събития, но оставяше някои висящи въпроси, както винаги се случва с най-правдоподобните обяснения. Истината никога не е идеална и никога не отговаря на всички очаквания. Истината винаги повдига въпроси и съмнения. Само лъжата е сто процента правдоподобна, защото тя не цели да доказва реалността, а просто да ни каже онова, което искаме да чуем.
Химическото съединение подейства след петнайсет минути и болката постепенно намаля до едно мравучкане, на което Алисия бе свикнала да не обръща внимание. Тя се пресегна и издърпа изпод канапето кутията с документите, задигнати от мебелния склад на адвокат Брианс. Не можа да сдържи усмивката си при мисълта, че височайшият задник на ментора ѝ цяла сутрин бе седял върху тази информация, без Леандро да подозира за това. Алисия хвърли поглед на папките в кутията. Голяма част от тези сведения, или поне частта, която я интересуваше, вече бе включена в официалната версия на случая. Все пак, търсейки внимателно, попадна на плика с името ИЗАБЕЛА, написано на ръка без друго указание. Отвори го и извади отвътре една тетрадка. От първата страница изпадна късче тънък картон. Това беше стара, избледняла по краищата фотография. На нея се виждаше млада жена със светли коси и жив поглед, която гледаше с усмивка в обектива – целият живот бе пред нея. Нещо в това лице напомни на Алисия за младежа, с когото се бе разминала на излизане от книжарница „Семпере и синове“. Погледна гърба на снимката и позна почерка на адвокат Брианс: