Изабела
Дори линиите на буквите и пропуснатата фамилия говореха за обожание. Адвокатът на изгубените каузи бе страдал не само от угризения на съвестта, но и от мъчителен копнеж. Алисия остави снимката на масата и прелисти тетрадката. Всички страници бяха изписани на ръка с кристално ясен почерк, който очевидно беше женски. Само жените пишат толкова ясно, без да се крият зад нелепи завъртулки – поне когато го правят за себе си, а не за чужди очи. Алисия се върна на първата страница и зачете.
Казвам се Изабела Жисперт и съм родена в Барселона през 1917 г. На двайсет и две години съм и зная, че никога не ще навърша двайсет и три. Пиша тези редове с пълното убеждение, че ми остават само няколко дни живот и скоро ще напусна онези, на които дължа най-много на тоя свят: сина ми Даниел и моя съпруг Хуан Семпере, най-добрия човек, когото познавам; той ме дари с такова доверие, любов и преданост, че ще умра, без да съм ги заслужила. Пиша за себе си, отнасяйки тайни, които не ми принадлежат, и знаейки, че никой не ще прочете тези страници. Пиша, за да си спомня и да се вкопча в живота. Единственият ми стремеж е да си припомня и да проумея коя бях и защо направих каквото направих, докато все още имам сили за това и съзнанието, което вече отслабва, не ме е напуснало. Пиша, макар и да ме боли, защото загубата и болката са единственото, което ме поддържа жива, и ме е страх да умра. Пиша, за да разкажа на тези страници онова, което не мога да споделя с най-обичните си хора, за да не ги нараня и да изложа на опасност живота им. Пиша, защото, докато мога да си спомням, ще бъда с тях още минутка...
През следващия час Алисия се изгуби в страниците на бележника, забравила за околния свят, за болката и несигурността, в която я бе хвърлило посещението на Леандро. Цял час не съществуваше нищо друго освен тази история; още преди да стигне последната ѝ страница, разбра, че никога не ще я забрави. Когато прочете края и затвори признанието на Изабела върху гърдите си, очите ѝ бяха замъглени от сълзи и едва сподави един вик, като притисна с ръка устата си.
Така я завари Фернандито малко по-късно, когато, тропайки известно време на вратата, без да получи отговор, отвори и я видя на пода. Лежеше, свита на кълбо, и плачеше така, както той никога не бе виждал някой да плаче. Не знаеше какво друго да направи, освен да коленичи до нея и да я прегърне, докато Алисия стенеше от болка, сякаш отвътре я изгаряше огън.
6
Някои се раждат без късмет, каза си той. Години наред бе мечтал да я държи в прегръдките си, а когато това се случи, беше най-тъжната сцена, която Фернандито можеше да си представи. Държеше я и я галеше нежно по главата, докато се успокои. Той не знаеше какво друго да направи или да каже. Никога не бе я виждал така. Всъщност никога не си я бе представял в такова състояние. Във фантазиите, които момчето бе издигнало на личния олтар на юношеските си въжделения, Алисия Грис бе непоклатима и твърда като диамант, който реже всичко. Когато тя най-сетне престана да хлипа и повдигна лице, Фернандито видя една сломена Алисия със зачервени очи и немощна усмивка, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне на хиляди парченца.
– По-добре ли сте? – измънка той.
Алисия го погледна в очите и без никакво предупреждение го целуна по устните. Фернандито, който усети как различни части на анатомията му пламнаха и го засърбяха, а умът му се замъгли, я възпря.
– Госпожице Алисия, мисля, че не това искате да направите в момента. Объркана сте.
Тя сведе лице и си облиза устните. Фернандито знаеше, че ще помни този образ до сетния си ден.