– И ти след тях.
– Естествено.
– Докъде ги проследи?
– Не отидоха много далече. Мерцедесът се мушна из едни тесни и господарски улици – от ония, дето миришат на евкалипт и по тях ходят само бавачки и градинари. После пое по улица „Куатро каминос“ и оттам излезе на „Авенида дел Тибидабо“, където синият трамвай не ми видя сметката само защото Бог не пожела.
– Трябва да носиш каска.
– Имам една каска на американски войник, която си купих на битака. Стои ми като излята. Сложил съм ѝ с флумастер надпис Private Fernandito, което на английски не значи частен54, а...
– Карай по същество, Фернандито.
– Извинявайте. Проследих ги нагоре по „Авенида дел Тибидабо“, докъдето свършва трамвайната линия.
– Към спирката на въжената линия ли отиваха?
– Не. Шофьорът и госпожа... Убач продължиха по улицата, която я заобикаля, и влязоха с колата в онази къща на хълма точно над булеварда, която прилича на приказен замък и се вижда почти отвсякъде. Това сигурно е най-хубавата къща в цяла Барселона.
– Така е. Казва се „Ел Пинар“ – рече Алисия. Спомни си, че като дете я бе виждала хиляди пъти, когато излизаше в неделните дни от сиропиталището „Рибас“, и си бе представяла, че живее там, радвайки се на огромна библиотека и на нощния изглед на града, проснат в краката ѝ като вълшебен, обсипан със светлини килим. – А какво стана с полицията?
– В полицейската кола пътуваха двама главорези от ония, дето се издигат от прости войници. Изглеждаха нащрек като хрътки. Единият застана на вратата на къщата, а другият влезе в ресторант „Ла Вента“ да се обади по телефона. Аз чаках там близо час, без да настъпи някакво раздвижване. Накрая, когато единият от агентите ми хвърли поглед, който не ми хареса, реших да дойда при вас, за да ви докладвам за станалото и да получа нови нареждания.
– Справил си се отлично, Фернандито. Просто си роден за тая работа.
– Мислите ли?
– От private Фернандито ще те повиша в corporal55.
– Какво означава това?
– Грабни речника, Фернандито. На оня, който не учи езици, мозъкът му става на пюре от карфиол.
– Какво ли не знаете вие... Е, какви са следващите ви указания?
Алисия помисли няколко секунди.
– Искам да си смениш дрехите и да си сложиш шапка. После се върни там и наблюдавай. Но остави скутера паркиран по-далече, да не би полицаят, който те е видял, да го познае.
– Ще го оставя при Ротондата56 и ще продължа с трамвая.
– Добра идея. Опитай се да видиш какво става вътре в къщата, но без да поемаш никакъв риск. Абсолютно никакъв! Ако ти се стори, че някой те е познал или се взира в теб повече от необходимото, веднага си плюй на петите. Разбра ли ме?
– Отлично.
– След два-три часа ела тук и ми докладвай.
Фернандито се изправи, готов да се върне към задълженията си.
– А вие какво ще правите през това време? – попита той.
Алисия отвърна с неопределен жест, който подсказваше, че ще се заеме с цял куп неща или пък няма да предприеме нищо.
– Нали няма да направите някоя глупост, а? – рече Фернандито.
– Защо казваш това?
Момчето я погледна от прага с известна загриженост.
– Не зная.
Този път помощникът ѝ слезе по стълбата с обикновена крачка, сякаш му тежаха угризения на всяко стъпало. Когато остана сама, Алисия прибра отново бележника на Изабела в кутията под канапето. Отиде в банята и си изми лицето със студена вода. Съблече дрехите, които носеше, и отвори гардероба.
Избра една черна рокля, която, както би казал Фернандито, сякаш бе излязла от гардероба на Мариона Ребул в някоя от нощите ѝ в ложата на „Лисео“. Когато Алисия навърши двайсет и три години – възрастта, на която бе умряла Изабела Жисперт, – Леандро ѝ каза, че ще ѝ подари каквото пожелае. Тя поиска тази рокля, на която вече два месеца се любуваше в един бутик на улица „Росейон“, и чифт френски велурени обувки в тон с нея. Леандро похарчи цяло състояние без никакви възражения. Продавачката, която не знаеше, нито дръзваше да попита дали Алисия му е дъщеря, или любовница, каза, че малко жени могат да облекат такава дреха. Когато излязоха от бутика, Леандро я заведе да вечерят в „Ла Пунялада“, където почти всички маси бяха заети от оня тип хора, които милостиво биват наричани бизнесмени. Те я зяпаха като гладни котараци, а после хвърляха завистливи погледи на Леандро. „Гледат те така, защото мислят, че си луксозна уличница“ – каза ѝ той, преди да вдигне тост за нейно здраве.
Не бе обличала роклята от оная вечер насам. Докато се гримираше пред огледалото, като очертаваше очите си и галеше устните с червилото, Алисия се усмихна. „В края на краищата, ти си точно това – каза си тя. – Една луксозна уличница.“