Когато излезе навън, реши, че ще се поразходи безцелно, макар да знаеше, че Фернандито всъщност има право и че може би наистина ще направи някоя глупост.
7
Тази привечер Алисия пренебрегна здравия разум и излезе на улицата, подозирайки накъде ще я отведат краката. Магазините по улица „Фернандо“ вече бяха запалили светлините си, които чертаеха цветни ивици по паважа. Аленото зарево в небето открояваше покривите и корнизите на сградите. Хората се суетяха, преминаваха през живота си в търсене на метрото, на покупки или забрава. Алисия се присъедини към потока пешеходци и стигна до площада при Градския съвет, където се размина с ескадрон монахини, които вървяха в идеален строй като мигриращи пингвини. Алисия им се усмихна и една от тях се прекръсти, щом я видя. Младата жена продължи по улица „Обиспо“ и се натъкна на група туристи, които крачеха озадачени след един екскурзовод. Той им говореше на странен местен език, който имаше толкова общо с английския, колкото писукането на прилепите.
– Señor, is this where they used to have the running of the bulls in times of the Romans?57
– Lless, dis is de cazidral, mileidi, bat it is ounli oupeng after de flamenco xou.58
Алисия остави зад гърба си пришълците и премина под достопочтения готически мост, поддавайки се също като тях на очарованието на тази средновековна наглед цитадела, голяма част от която бе само десет години по-възрастна от нея. Колко милостива е илюзията и колко уютни са обятията на невежеството! Малко по-нататък от моста един фотограф, ловец на сенки, бе сложил върху триножник внушителен фотоапарат „Хаселблад“ и изучаваше идеалната експозиция за това вълшебно изображение. Имаше сурово лице и проницателен поглед, скрит зад огромни четвъртити очила, които му придаваха вид на мъдра и търпелива костенурка.
Фотографът забеляза Алисия и я изгледа с любопитство.
– Искате ли да погледнете през обектива, мадмоазел? – подкани я той.
Младата жена кимна плахо. Мъжът ѝ показа как да го направи. Тя надникна в окото на твореца и се разсмя, въодушевена от изкусната игра на сенките и изтъканата от тях перспектива, пресъздаваща един кът, който Алисия бе прекосила стотици или хиляди пъти през живота си.
– Окото вижда; камерата наблюдава – обясни фотографът. – Е, как е?
– Истинско чудо – призна тя.
– Това е само композицията и перспективата. Тайната е в светлината. Трябва да гледате с мисълта, че сиянието ще е течно. Сянката ще се появи, белязана от лек, едва доловим слой, сякаш е валял дъжд от светлина...
Фотографът очевидно бе професионалист и Алисия се запита каква ли ще е съдбата на заснетото от него изображение. Костенурката, владееща вълшебната светлина, прочете мислите ѝ.
– Това е за една книга – обясни. – Как се казвате?
– Алисия.
– Не се стряскайте, но бих искал да ви снимам, Алисия.
– Мен ли? Защо?
– Защото сте създание от светлина и сянка, досущ като този град. Какво ще кажете?
– Тук ли? Сега?
– Не. Не сега. Днес носите някакъв товар, който ви тежи прекалено и ви пречи да бъдете себе си. Камерата улавя тези неща – поне моята. Искам да ви снимам, когато се отърсите от товара. Тогава светлината ще ви открие такава, каквато сте, а не каквато са ви накарали да бъдете.
Алисия се изчерви за пръв и последен път в живота си. Никога не се бе чувствала толкова гола, както пред погледа на този странен тип.
– Помислете си – рече фотографът.
Извади визитка от джоба на сакото си и ѝ я подаде с усмивка.
ФРАНСЕСК
Фотографско ателие от 1947 г.
ул. „Провенса“, 366. Бахос. Барселона
Франсек59
Алисия прибра визитката и побърза да се отдалечи, оставяйки маестрото насаме с изкуството му и с клиничния му поглед. Скри се сред навалицата, заляла околностите на катедралата, и ускори крачка. Подмина „Пуерта дел Анхел“ и се спря чак когато стигна до ъгъла на „Санта Ана“ и съгледа витрината на книжарница „Семпере и синове“.
„Все още има време да не развалиш всичко. Отмини и си продължи по пътя.“
Тя се подслони в един портал на отсрещния тротоар, откъдето можеше да види интериора на книжарницата. Над нея се спускаше онзи унил синкав здрач на барселонската зима, който приканва да се опълчиш на студа и да се скиташ из улиците без цел.
„Махай се оттук. Какво си мислиш, че можеш да направиш?“
Зърна Беа, която обслужваше един клиент. До нея стоеше достолепен мъж в зряла възраст, който навярно бе нейният свекър, господин Семпере. Малкият Жулиан седеше на щанда, подпрян на касовия апарат; вниманието му бе погълнато от една книга, голяма почти колкото него, която държеше на коленете си. Алисия се усмихна. Изведнъж от задната стая изникна Даниел с камара книги, които остави върху щанда. Жулиан вдигна очи и погледна баща си, който му разроши косата. Детето каза нещо и Даниел се разсмя. Наведе се и залепи целувка на челото му.