– Седни тук – каза му мъжът, без да го гледа в очите. – И кротувай.
Фернандито пристъпи няколко крачки. Вратата се затвори зад гърба му. Той послушно седна на единия стол и пое дълбоко дъх. Погледна през рамо и видя, че двамата агенти бяха седнали на една от масите в залата. Единият предложи цигара на другия. Усмихваха се. „Поне не си в килия“ – каза си той.
Измина цял час, през който най-голямата проява на дързост, която си позволи след четирийсетминутно отчаяно чакане, бе да се премести от единия стол на другия. Неспособен да остане дори секунда повече на тези седалки, които сякаш се смаляваха с всяка изминала минута, Фернандито се изправи. Въоръжавайки се с нещо, което не бе смелост, а приличаше най-вече на паника, той се приготви да затропа по стъклената врата, за да оповести, че е невинен и е попаднал тук по погрешка, и да поиска от охраняващите го агенти да го пуснат да си отиде. В този миг една врата се отвори зад гърба му и фигурата на Ендая се очерта срещу светлината.
– Извинявай за закъснението, Алберто. Задържа ме един малък административен въпрос. Предложиха ли ти кафе?
Фернандито, чиято уста сякаш беше пълна с пясък, седна отново, без да чака да му наредят.
– Защо съм тук? – настоятелно попита той. – Нищо не съм направил.
Ендая се усмихна спокойно, сякаш уплахата на момчето му вдъхваше известна нежност.
– Никой не казва, че си направил нещо лошо, Алберто. Наистина ли не искаш кафе?
– Искам да ме пуснете да си ида у дома.
– Разбира се. Веднага.
Ендая побутна към него телефона, който стоеше на писалището. Вдигна слушалката и му я подаде.
– Хайде, Алберто, обади се на баща ти да дойде да донесе документите ти и да те прибере. Семейството ти сигурно се тревожи за теб.
12
Купол от пълзящи облаци увенчаваше планинския склон. Фаровете на таксито разкриваха силуетите на внушителните къщи, които се подаваха сред дърветата, ограждащи пътя към Валвидрера.
– По „Каретера де лас Агуас“ вече не мога да мина – предупреди ги таксиметровият шофьор. – От миналата година ограничиха достъпа само до жители на квартала и общински коли. Подадеш ли си муцуната, иззад храстите веднага изскача полицай с кочан за глоби в ръка. Но мога да ви оставя на входа...
Варгас му показа банкнота от петдесет песети. Очите на шофьора кацнаха върху това приказно видение като мухи на мед.
– Вижте, нямам ресто за такава сума...
– Ако ни изчакате, няма да се наложи да ни връщате нищо. А общината да върви на майната си.
Таксиметровият шофьор изсумтя, но се примири с монетарната логика.
– Амин – заключи той.
Когато стигнаха началото на шосето – тясна неасфалтирана лента, опасваща планинския амфитеатър, който се извисяваше над Барселона, – шофьорът предпазливо пое по него.
– Сигурни ли сте, че е тук?
– Карайте все направо.
Някогашният дом на семейство Матаиш се намираше на около триста метра от началото на пътя. След малко фаровете на таксито погалиха една открехната решетеста врата. Зад нея се виждаше силует с назъбен покрив с кулички и мансарди, стърчащ сред останките от градина, отдавна зарязана на произвола на съдбата.
– Стигнахме – рече Алисия.
Таксиметровият шофьор погледна бегло мястото, а после и клиентите си със слаб ентусиазъм.
– На мен ми се струва, че тук никой не живее...
Без да обръща внимание на думите му, Алисия слезе от колата.
– Да ви се намира някое фенерче? – попита Варгас.
– Екстрите не влизат в цената на превоза. Все още ли говорим за десет дуро?
Полицаят извади отново петдесетачката и му я показа.
– Как се казвате?
Очите на шофьора заблестяха от хипнотичното въздействие на парите.
– Сиприано Ридруехо Кабесас, на вашите услуги. И на гилдията на таксиджиите.
– Сиприано, тази вечер ви е провървяло. Нямате ли някое фенерче за госпожицата, че да не вземе да се спъне и да си изкълчи глезена?
Шофьорът се разтършува в жабката и извади фенер със значителни размери. Варгас го взе и слезе от колата, като преди това скъса надве петдесетачката и подаде едната половина на таксиметровия шофьор.
– Другата ще получите на връщане.
Сиприано въздъхна, гледайки половинката от банкнотата така, сякаш бе лотариен билет с изтекъл срок на осребряване.
– Ако изобщо се върнете – промърмори той.
Алисия вече се бе провряла през тесния отвор на решетестата ограда. Силуетът ѝ плавно се носеше под лунната пътека сред храсталаците. Варгас, който бе два или три пъти по-едър от нея, трябваше да се бори известно време с ръждясалите пръчки, за да премине. От другата страна на оградата се простираше павирана пътека, която стигаше до главния вход на къщата. Паветата под нозете им бяха покрити с окапала шума. Варгас последва Алисия през градината, докато стигнаха до една надвиснала над планинския склон балюстрада, от която можеше да се види цяла Барселона. Отвъд нея морето пламтеше под лунната светлина като разтопено сребро.