– Сигурно всички много се гордеете с него.
– Гордеем се, но той, горкичкият, вече не е същият след онова, което стана с майка ми.
– Какво стана с нея?
– Почина преди четири години.
– Моите съболезнования.
– Благодаря, господине. И знаете ли какви бяха последните ѝ думи, преди да умре?
– Не.
– „Грижи се за баща си и не го огорчавай.“
– И ти послуша ли я?
Фернандито съкрушено сведе поглед и поклати глава.
– Истината е, че не съм такъв син, какъвто майка ми се опита да възпита и какъвто баща ми заслужава. Може и да не ви се вярва, но съм развейпрах.
– Пък аз те мислех за добро момче.
– Нищо подобно! Луда глава съм аз и само създавам проблеми на клетия ми баща, сякаш не се е настрадал достатъчно. В деня, в който не ме изхвърлят от работа, излизам да се шляя и си забравям документите. Ясна ви е картинката: бащата – герой от войната, а синът – пройдоха!
Ендая го гледаше внимателно.
– Да разбирам ли в такъв случай, че ако се обадиш на баща си и му кажеш, че са те задържали в комисариата, задето нямаш документи, ще му донесеш ново огорчение?
– Това ще е последното, мисля. Ако се наложи някой съсед да го докара тук с инвалидната количка, за да ме прибере, сигурно ще умре от мъка и срам заради непрокопсания си син.
Ендая се замисли.
– Разбирам те, Алберто, но и ти трябва да ме разбереш. Поставяш ме в затруднено положение.
– Да, господине, вече проявихте към мен голямо търпение, което не заслужавам. Ако ставаше дума само за мен, щях да ви кажа да ме тикнете в дранголника при най-долната измет, че да си науча урока. Но ви моля да премислите заради горкия ми баща. Ще ви напиша ей тук моето име, фамилията и адреса, и утре можете да дойдете да попитате когото и да е от съседите. Само нека да е сутринта, ако може, че тогава баща ми спи заради лекарствата.
Ендая взе листчето, което му подаде Фернандито.
– Алберто Гарсия Сантамария. Улица „Комерсио“ № 37, пети етаж, първи апартамент – прочете той. – А ако сега изпратя неколцина агенти да те придружат до вас?
– Ако баща ми, който по цяла нощ будува на прозореца и слуша радио, ме види да се връщам с полиция, ще ме изхвърли от къщи, както ми се полага, и ще припадне от мъка.
– А ние не искаме това да се случи.
– Точно така, господине.
– А откъде да знам, че ако те пусна, няма да повториш грешката си?
Фернандито се обърна тържествено към официалния портрет на Франко, който висеше на стената.
– Заклевам ви се пред Бог и пред генералисимуса, че това няма да се повтори, и ако лъжа, тозчас да падна мъртъв.
Ендая го погледа с любопитство и лека симпатия в продължение на няколко мига.
– Виждам, че си още жив, значи сигурно казваш истината.
– Да, господине.
– Виж, Алберто, допадаш ми, пък и вече е много късно и съм изморен. Ще ти дам шанс. Не би трябвало, защото правилникът си е правилник, но и аз съм бил син и невинаги най-добрият. Можеш да си вървиш.
Момчето невярващо погледна към вратата на кабинета.
– Хайде, тръгвай, преди да съм си променил решението.
– Хиляди благодарности, господине.
– Благодари на баща си. И това повече да не се повтаря.
Фернандито пъргаво стана и излезе от кабинета, бършейки потта от челото си. Прекоси дългата зала на Отдела за обществено разследване, без да бърза, и когато мина покрай двамата полицаи, които го гледаха мълчаливо, отговори на кимването им.
– Приятна вечер!
Щом излезе в коридора, ускори крачка и се отправи към стълбището, което водеше към долния етаж. Чак когато излезе навън и се озова на „Виа Лайетана“, се осмели да поеме дъх с пълни гърди и да благодари на небето, ада и всичко помежду им за добрия си късмет.
Ендая гледаше през прозореца как Фернандито пресече „Виа Лайетана“ и закрачи надолу по улицата. Чу зад гърба си стъпките на двамата агенти, които бяха охранявали момчето.
– Искам да знам кой е, къде живее и кои са приятелите му – нареди им Ендая, без да се обръща.
17
Улиците на Валвидрера тънеха в мъгла, която овлажняваше дрехите, когато Варгас слезе от таксито и закрачи към светлините на локала до станцията на въжената линия. В този нощен час заведението беше пусто и на вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО. Той надникна през стъклото. Зад бара келнерът подсушаваше чаши без друга компания освен радиото и един полусляп пес, на който дори бълхите не биха обърнали внимание. Варгас потропа по стъклената врата. Келнерът отегчено вдигна очи. Хвърли му бегъл поглед и бавно поклати глава. Варгас извади полицейската си карта и потропа по-силно. Келнерът въздъхна, заобиколи бара и отиде до вратата. Излязло от апатията си, кучето закуцука след него като конвой.