– Полиция – заяви Варгас. – Налага се да използвам телефона ви.
Келнерът отвори вратата и го пусна да влезе. Посочи му телефона до бара.
– Тъй и тъй сте влезли, да ви сервирам нещо?
– Кафе кортадо, ако не ви затруднява.
Докато мъжът приготвяше кафеника, Варгас набра номера на централния комисариат. Кучето се настани до него и го загледа със сънливите си очи, като махаше лениво с опашка.
– Чуско, не досаждай – предупреди го келнерът.
Докато Варгас чакаше, двамата с Чуско взаимно се измерваха с поглед, сравнявайки житейския си опит и степента на амортизация.
– На колко години е кучето? – попита полицаят.
Келнерът сви рамене.
– Когато ми продадоха този бар, то вече беше тук и пускаше газове на поразия. А оттогава има десет години.
– Каква порода е?
– Тути фрути.
Чуско се търкулна на една страна и му показа олиселия си розов корем. Един глас се покашля от другата страна на линията.
– Свържете ме с Линарес. Аз съм Варгас от Централната дирекция.
След малко чу изщракване и гласа на Линарес, в който звучаха леко ехидни нотки.
– Мислех си, че вече си в Мадрид, Варгас, и събираш медали.
– Реших да поостана още няколко дни, че да видя някое карнавално шествие.
– Гледай да не се пристрастиш, че тук вече сме запазили всички места. Какво ти е щукнало в тоя късен час? Не ми казвай, че имаш лоши новини.
– Зависи. В момента съм във Валвидрера, в бара до въжената станция.
– Най-добрата гледка в цяла Барселона.
– И още как! Преди малко видях труп в една къща на „Каретера де лас Агуас“.
– Мама му стара – изсумтя Линарес. – Нужно ли беше?
– Няма ли да ме попиташ кой е покойникът?
– Бездруго няма да ми кажеш.
– Щях, стига да знаех.
– Навярно можеш да ми кажеш поне какво търсиш в тоя час в къщите там горе. Планински туризъм?
– Проверявам някои неизяснени въпроси. Знаеш как е.
– Ясно. И сега сигурно очакваш да измъкна някой съдия-следовател от леглото, за да прибере трупа.
– Ако не е прекалено...
Линарес изсумтя отново. Варгас го чу да вика на някого.
– Дай ми час, час и половина. И бъди така добър да не намираш повече трупове, ако нямаш нищо против.
– Слушам и изпълнявам.
Варгас затвори телефона и запали цигара. На бара го чакаше чаша димящо кафе. Келнерът го гледаше със смътно любопитство.
– Нищо не сте чули – предупреди го Варгас.
– Не берете грижа, по-глух съм и от Чуско.
– Може ли да проведа още един разговор? – попита полицаят.
Келнерът само сви рамене. Варгас набра номера в апартамента на улица „Авиньон“. Трябваше да почака няколко минути, за да му отговорят. Най-сетне чу звука от вдигането на слушалката и нечие дишане от другата страна на линията.
– Алисия, аз съм. Варгас.
– Варгас?
– Не ми казвайте, че вече сте ме забравили.
Последва дълга пауза. Гласът на Алисия сякаш долиташе от вътрешността на аквариум.
– Помислих, че ми звъни Леандро – рече тя провлечено.
– Звучите странно. Да не сте пили?
– Когато пия, не звуча странно, Варгас.
– Какво взехте?
– Чашка топло мляко, преди да си кажа молитвите и да си легна.
– Какво сте правили? – попита той.
– Пийнах нещо с Даниел Семпере.
Полицаят замълча.
– Зная какво правя, Варгас.
– Щом казвате.
– А вие къде сте?
– Във Валвидрера, чакам да дойдат полицията и съдия-следователят и да отнесат трупа.
– Какво им казахте?
– Че съм отишъл в къщата на Матаиш, за да изясня някои висящи въпроси, и съм се натъкнал на изненада.
– И те ви повярваха?
– Не, но в дирекцията все още имам добри приятели.
– А какво смятате да им кажете за трупа?
– Че не го познавам, защото никога не съм го виждал приживе. Което, формално погледнато, е вярно.
– Вашите приятели знаят ли, че сте отстранен от случая?
– Вероятно са го научили още преди мен. Тук хората не се помайват.
– Щом идентифицират трупа, новината ще стигне до Мадрид. И до Леандро.
– Това ни дава няколко часа преднина – прецени Варгас. – Ако имаме късмет.
– Фермин каза ли ви нещо? – попита Алисия.
– Ръсеше разни бисери. Сподели, че вие двамата трябва да проведете един разговор.
– Зная. А каза ли ви за какво?
– Сближихме се, но не чак толкова. Струва ми се, че Фермин ви взема за някаква фигура от своето минало.