– А сега какво ще правим?
– Щом съдия-следователят състави протокол, ще придружа трупа до моргата под предлог, че може да е свързан с моето разследване. Познавам съдебния лекар от годините, когато бях в Леганèс67. Голям тарикат е. Ще видя какво мога да науча.
– Ще се наложи да останете там поне до изгрев слънце.
– Поне. Ще подремна в моргата. Сигурно ще ми отстъпят някоя маса за аутопсия – пошегува се неохотно Варгас. – Съдебните лекари си падат по дебелашките шеги.
– Отваряйте си очите на четири. И ми се обадете веднага щом узнаете нещо.
– Не се тревожете. Опитайте се да поспите и да си починете.
Полицаят затвори телефона и отиде до бара. Взе изстиналото кортадо и го гаврътна на един дъх.
– Нещо друго?
– Колебая се за кафе с мляко.
– Какво ще кажете за едно сладкишче? Заведението черпи. Утре ще трябва да ги изхвърлим.
– Добре, дайте.
Варгас откъсна едното рогче на жилавия кроасан и го погледна срещу светлината, като се чудеше дали е разумно да яде подобно нещо. Чуско, като типичен представител на своя вид, не страдаше от особени скрупули по отношение на храната и се бе вторачил в него, облизвайки се обнадеждено. Варгас пусна парчето сладкиш и кучето го улови във въздуха. Изгълта лакомо наградата и отправи към полицая пъхтене, изразяващо вечна признателност.
– Внимавайте, че после няма да можете да се отървете от него – предупреди го келнерът.
Варгас размени поглед със своя нов най-добър приятел. Даде му остатъка от кроасана и Чуско го изгълта на една хапка. „В тоя кучешки свят – помисли си той, – когато остарееш и те боли дори акълът, къшей любезност или жалост е божествена храна.“
Деветдесетте минути, обещани от Линарес, се проточиха в два дълги часа. Когато видя полицейската кола и камионетката на моргата, които разсичаха мъглата с фаровете си, катерейки се по склона, Варгас плати сметката си, добави щедър бакшиш и излезе да чака на улицата с цигара в ръка. Линарес не слезе от колата. Свали прозорчето и му махна да се качи при него на задната седалка. Един от неговите хора бе на волана. На мястото на пасажера седеше тантурест тип с палто и меланхолично изражение.
– Ваша чест – поздрави го Варгас.
Съдия-следователят не си направи труда да го поздрави или да даде знак, че е забелязал присъствието му. Линарес го изгледа кисело и се усмихна, свивайки рамене.
– Къде отиваме? – попита той.
– Наблизо е. На „Каретера де лас Агуас“.
Докато пътуваха натам, Варгас оглеждаше стария си другар с крайчеца на окото. Двайсетте години в корпуса бяха оставили тежък отпечатък върху него.
– Изглеждаш добре – излъга го Варгас.
Линарес се изсмя под сурдинка. Варгас срещна погледа на съдия-следователя в огледалото за обратно виждане.
– Стари приятели? – поинтересува се мъжът.
– Варгас няма приятели – отвърна Линарес.
– Разумен човек – рече съдия-следователят.
Варгас даде указания на шофьора да мине по сенчестата пътека, която очертаваше шосето, и не след дълго фаровете на колата осветиха решетестата ограда на дома на Матаиш. Камионетката на моргата ги следваше на кратко разстояние. Слязоха от автомобила и съдия-следователят пристъпи няколко крачки, за да погледа силуета на голямата къща сред дърветата.
– Трупът е в сутерена – посочи Варгас. – В един басейн. Сигурно е престоял там две-три седмици.
– Егати! – възкликна единият от носачите от моргата, който имаше вид на новак.
Съдия-следователят се приближи до Варгас и го погледна в очите.
– Линарес казва, че сте открили тялото в хода на едно разследване?
– Да, Ваша чест.
– И не сте могли да го идентифицирате?
– Точно така, Ваша чест.
Съдия-следователят се извърна към Линарес, който потриваше ръце заради студа. Вторият носач, по-опитен и с непроницаемо изражение, потърси погледа на Варгас.
– Цял ли е, или на парчета?
– Моля?
– Покойникът.
– Цял, мисля.
Носачът кимна.
– Маноло, дай големия чувал, канджата и две лопати – нареди той на чирака си.
Половин час по-късно, докато носачите се опитваха да натикат трупа в камионетката, а съдия-следователят попълваше документите върху капака на колата под светлината на фенерче, което държеше подчиненият на Линарес, Варгас забеляза до себе си някогашния си колега. Двамата погледаха мълчаливо как служителите на моргата се мъчеха да качат трупа, оказал се по-тежък от очакваното. При това го цапардосаха неведнъж по главата, като спореха помежду си и ругаеха под нос.
– Всички сме прах и пепел – промърмори Линарес. – Някой от нашите ли е?
Варгас се увери, че съдия-следователят е достатъчно далече, за да не го чуе.