– Нещо такова. Ще ми трябва малко време.
Приятелят му сведе очи.
– Най-много дванайсет часа. Не мога да ти отпусна повече.
– Ендая... – рече Варгас.
Линарес кимна.
– Манеро в моргата ли е?
– Чака те. Вече му казах, че ще се отбиеш.
Варгас му отправи благодарна усмивка.
– Има ли нещо, което трябва да знам? – попита Линарес.
Другият поклати глава.
– Как е Мануела?
– Дебела като пън, също като майка си.
– Тъкмо по твоя вкус.
Линарес кимна тържествено.
– Сигурно вече не ме помни – подхвърли Варгас.
– По име не, но все още те нарича оня кучи син. С обич.
Варгас му предложи цигара, но той отказа.
– Какво се случи с нас, Линарес?
Приятелят му сви рамене.
– Испания, предполагам.
– Можеше да бъде и по-зле. Можеше ние да сме в чувала.
– Имай търпение.
18
И без да се обръща, знаеше, че го преследват. Когато стигна до ъгъла и тръгна по булеварда към катедралата, Фернандито хвърли поглед през рамо и ги видя. Два силуета вървяха след него, откак бе излязъл от комисариата. Той ускори крачка и промени малко курса си, криейки се в сенките на входовете на сградите, докато стигна края на площада. Там спря за миг под навеса на едно затворено кафене и се увери, че копоите на Ендая не са изпуснали дирята му. Нямаше намерение да ги отведе до своя дом, още по-малко до Алисиния, тъй че реши да ги поведе на туристическа обиколка из нощна Барселона с надеждата, че ще изгубят примамката – било то от умора, поради щастлива случайност или дори поради някое находчиво хрумване от негова страна.
Запъти се към „Пуертафериса“, като вървеше по средата на улицата – видим като мишена на стрелбище. В този нощен час пътят бе почти пуст и Фернандито крачеше, без да бърза, разминавайки се сегиз-тогиз с някой развратник, нощен пазач или с обичайния контингент от изгубени души, които винаги патрулираха из улиците на Барселона до зори. Погледнеше ли назад, неизменно виждаше хрътките на Ендая, които го следваха сравнително бързо на едно и също разстояние.
Когато стигна до „Лас Рамблас“, му мина през ум да побегне и да се опита да им се изплъзне из уличките на Равал, но този ход сигурно щеше да го издаде; а и преследвачите му бяха толкова опитни, че изгледите му за успех бяха съвсем нищожни. Реши да продължи надолу по „Лас Рамблас“, докато стигна до началото на пазара Бокерия. Пред портите му се бе струпал кортеж от фургони. Множество хамали се трудеха под гирляндата от запалени лампички вътре в пазара, като разтоварваха кашони и зареждаха сергиите за следващия ден. Без да се двоуми, Фернандито се вмъкна между колоните от щайги. Силуетът му се сля с десетките работници, които се движеха из коридорите на пазара. Щом се почувства извън обсега на преследвачите си, той препусна към задната част на закритото пространство. Огромният свод на Бокерия се разгръщаше край него като храм, посветен на изкуството на добрата храна, където всички миризми и багри на вселената заедно сътворяваха един голям базар, задоволяващ апетитите на града.
Фернандито заобикаляше купчини от плодове и зеленчуци, планини от подправки и консерви, сандъци, пълни с лед и пихтиести създания, които все още мърдаха; промъкваше се край окървавени трупове, окачени на куки, като отнесе немалко ругатни и побутвания от касапи, носачи и зарзаватчийки, обути с гумени ботуши. Когато стигна до края на сергиите, се озова срещу пазарен площад, пълен с камари празни дървени щайги. Изтича да се притаи зад колона от сандъци и внимателно огледа задния изход на пазара. Изминаха почти трийсет секунди, без да забележи следа от двамата агенти. Момчето пое дълбоко дъх и си позволи да се усмихне облекчено. Успокоението му обаче трая само миг. Двамата полицаи се подадоха през вратата на пазара и се спряха да огледат площада. Фернандито се скри в сенките. Оттам се шмугна бързо в една уличка, която заобикаляше старата болница „Санта Крус“ в посока към улица „Кармен“.
Натъкна се на нея веднага щом зави зад ъгъла: перхидролена блондинка с тясна до пръсване пола и лице на изгубена мадона с пъклено червило.
– Здрасти, съкровище – сладникаво го поздрави тя. – Не трябваше ли да си приготвиш горещия шоколад, за да отидеш на училище?
Фернандито огледа уличницата и най-вече възможността за убежище, която предлагаше входът зад гърба ѝ. Видът на сградата съвсем не предразполагаше да влезеш в нея. Един тип с жълтозеленикав тен стоеше в будка с размерите на изповедалня и играеше ролята на рецепционист.
– Колко? – изтърси Фернандито, оглеждайки началото на уличката.
– Зависи от услугата. Днес предлагам специални цени за църковни послушници и кърмачета, защото за цица...