– Честно казано, искам само да поседя тук известно време. Няма нужда да правим каквото и да било.
Матилде свъси чело. Най-лоши бяха тия, дето много го усукваха. Решена да оправи нещата, тя му разкопча колана и започна да му събува панталоните. Фернандито ѝ попречи.
– Не се страхувай, слънце.
– Не се страхувам от вас, Матилде – рече той.
Тя спря и го изгледа втренчено.
– Преследва ли те някой?
Момчето кимна.
– Ясно. Полицията ли?
– Мисля, че да.
Жената се изправи и седна до него.
– Сигурен ли си, че не искаш да правим нищо?
– Искам само да поседя малко тук, ако нямате нищо против.
– Не ти ли харесвам?
– Не исках да кажа това. Вие сте много привлекателна.
Матилде се изсмя под сурдинка.
– Имаш ли си някое момиче, което ти харесва?
Той не отговори.
– Сигурно имаш. Хайде, кажи ми как се казва гаджето ти?
– Не ми е гадже.
Матилде го гледаше въпросително.
– Казва се Алисия – рече Фернандито.
Жената сложи ръка на бедрото му.
– Сто на сто аз знам да правя неща, които твоята Алисия не умее.
Фернандито осъзна, че няма ни най-малка представа какво умее или не умее Алисия, и не защото не бе разсъждавал по въпроса. Матилде го наблюдаваше с любопитство. Тя се излегна в кревата и го хвана за ръката. Когато я погледна на светлината на анемичната крушка, която ѝ придаваше жълтеникав оттенък, той си даде сметка, че бе много по-млада, отколкото бе предположил отначало; може би беше само с четири-пет години по-възрастна от него.
– Ако искаш, мога да те науча как се гали момиче.
Фернандито се задави със собствената си слюнка.
– Знам как се прави – измънка той неуверено.
– Сърце мое, никой мъж не умее да гали жена. Повярвай ми. Дори и на най-сръчния пръстите му са като царевични кочани. Хайде, легни до мен.
Момчето се поколеба.
– Съблечи ме. Бавничко. Колкото по-бавно събличаш едно момиче, толкова по-бързо ще го покориш. Представи си, че аз съм Алисия. Сигурно дори приличам малко на нея.
Колкото магарето прилича на коня, помисли си Фернандито. И все пак от представата за Алисия, легнала пред него с протегнати ръце, погледът му се замъгли. Пръстите му се разтрепериха и трябваше да стисне юмруци, за да ги овладее.
– Алисия няма защо да научи за това. Аз ще запазя тайната ти. Хайде, давай!
19
На един тъмен ъгъл на улица „Оспитал“ се издигаше мрачна сграда, до която слънчевите лъчи сякаш никога не достигаха. Железен портал пазеше входа и нямаше никаква табела или надпис, загатващи какво се крие вътре. Полицейската кола спря отпред. Варгас и Линарес слязоха от нея.
– Дали оня несретник още е тук? – попита Варгас.
– Едва ли го засипват с предложения да отиде някъде другаде – отвърна Линарес, докато натискаше звънеца.
След около минута вратата се отвори навътре. Посрещна ги уклончивият поглед на един тип с окаяна външност, който ги пусна да влязат с враждебно изражение.
– Мислех ви за умрял – рече той вместо поздрав, щом позна Варгас.
– Аз също се бях затъжил за вас, Браулио.
Ветераните полицаи познаваха Браулио – хомункулус с ощавена от формола кожа и неравна походка, който изпълняваше длъжността на разсилен, асистент на съдебния лекар и изгубена душа на учреждението. Злите езици твърдяха, че живуркал криво-ляво в подземията на моргата, превръщайки мръсотията в изкуство и остарявайки зле без друг приют освен едно неудобно и пълно с дървеници легло. Твърдяха още, че имал само един кат дрехи, които носел още когато влязъл в институцията при твърде злощастни обстоятелства на шестнайсетгодишна възраст.
– Докторът ви чака.
Варгас и Линарес го последваха по еднообразните влажни коридори, обагрени в зеленикав сумрак, които водеха към недрата на моргата. Мрачната легенда гласеше, че Браулио попаднал на това място преди трийсет години, блъснат от трамвай пред пазара Сан Антонио, докато бягал от местопрестъплението на осуетена дребна кражба – опитал се да задигне мършава кокошка или, според друга версия, няколко комбинезона. Виждайки купчината крайници, оплетени в невъзможен възел, шофьорът на линейката тутакси го обявил за мъртъв, натоварил го като чувал с отпадъци и се спрял да гаврътне няколко чаши вино с приятелчета в една кръчма на улица „Комерсио“, преди да остави окървавените кокали в моргата на полицията в Равал, която му била по-наблизо от тази в болницата. Когато обучаващият се съдебен лекар се канел да му забие скалпела и да го разреже на две половини, умрелият ококорил очи като чинии и се съживил отведнъж. Събитието било обявено за чудо в националната здравна система и широко отразено в местната преса, тъй като се случило в разгара на лятото и вестниците гледали да публикуват куриози и безсмислици от лека категория, за да направят по-приятен летния зной. „Клетник оживява по чудо на крачка от смъртта“, гласяла заглавната страница на един новинарски ежедневник.