Варгас свъси вежди. Лицето на Линарес изразяваше разочарование.
– Може да съм всякакъв, Варгас, но не съм от тия, дето забиват нож в гърба на приятел – рече той.
Другият понечи да отговори нещо, но Линарес му направи знак с ръка да замълчи. Бедата бе сторена.
– Давам ти срок до средата на предобеда. После ще трябва да докладвам за това. Тая работа, знаеш, ще донесе проблеми – каза той на излизане. – Лека нощ, докторе.
Притаен в сенките на уличката край моргата, Браулио проследи с поглед силуета на Линарес, отдалечаващ се в нощта. „Ще ми паднеш, кучи сине“ – каза си той. Рано или късно всички тия надути пуяци, дошли на света, за да проявяват неуважение към него, свършваха като останалите – къс подпухнала плът, оставена върху мраморна маса на произвола на едно добре наточено острие и на прищевките на оня, който умееше да си служи с него. И той, Браулио, беше там, за да им устрои заслужено изпращане. Това не бе първият път, нямаше да бъде и последният. Много се заблуждаваха онези, които смятаха, че смъртта е последното оскърбление, което животът нанася. След падането на завесата обширен каталог от подигравки и унижения очакваше покойниците и добрият стар Браулио винаги беше там, за да си вземе един-два сувенира за своята галерия от трофеи и да се увери, че всеки преминава във вечността с подобаващо възнаграждение. На Линарес отдавна му беше вдигнал мерника. Не бе забравил и за приятелчето му Варгас. Нищо не изостря паметта както озлоблението.
– Ще те обезкостя като свински бут и ще си направя ключодържател от кокалите ти, тъпако – промърмори той. – И то по-рано, отколкото очакваш.
На Браулио никога не му омръзваше да се слуша сам, колкото и да бе свикнал с това. Доволно усмихнат, реши да отпразнува находчивото си хрумване и да смекчи нощния студ с една цигара. Опипа джобовете на палтото си – наследство от един покойник с подривни наклонности, докаран преди седмици в такова състояние, което потвърждаваше, че в дирекцията на полицията все още има истински таланти, корави мъже. Кутията цигари се оказа празна. Браулио скри ръце в джобовете си и загледа как дъхът му рисува спирали във въздуха. С онова, което щеше да му плати Ендая, когато му разкажеше какво е видял току-що, можеше да си купи няколко стека цигари и дори флакон хубав вазелин, от оня, парфюмирания, дето го продаваха в обществената пералня на Хенаро Китаеца. Защото някои клиенти трябва да бъдат обслужвани с класа.
Ехото от нечии стъпки в мрака го изтръгна от бленуването му. Напрегна поглед и видя един силует, който изплува от талазите на мъглата и се насочи към него. Браулио отстъпи крачка назад и се блъсна във вратата на сградата. Новодошлият не изглеждаше много по-висок от него, но излъчваше странно спокойствие и решимост, от които на Браулио му настръхнаха и малкото косми на тила. Типът се спря пред него и му подаде отворена кутия цигари.
– Вие сигурно сте господин дон Браулио – рече.
Никой не бе наричал Браулио господин или дон през целия му живот и той осъзна, че никак не му се нрави звукът на учтивите обръщения от устата на този непознат.
– А вие кой сте? Ендая ли ви изпраща?
Посетителят само се усмихна и повдигна кутията към лицето на Браулио, който си взе една цигара. В следващия миг онзи извади бензинова запалка и му даде огънче.
– Благодаря – измърмори служителят.
– Няма защо. Кажете ми, дон Браулио, кой е там вътре?
– Ами една камара трупове, кой друг...
– Имам предвид живите.
Браулио се поколеба.
– Значи все пак ви изпраща Ендая, а?
Непознатият само го гледаше втренчено и усмивката не слизаше от лицето му. Браулио преглътна на сухо.
– Съдебният лекар и един полицай от Мадрид.
– Варгас ли?
Браулио кимна.
– Е, бива ли я?
– Моля?
– Цигарата. Как ви се струва?
– Много добра. Вносна ли е?
– Като всички хубави неща. Вие имате ключове, нали, дон Браулио?
– Ключове?
– От хранилището. Боя се, че ще имам нужда от тях.
– Ендая не ми е казвал да давам ключовете на някого.
Непознатият сви рамене.
– Промяна в плановете – съобщи той, докато спокойно надяваше ръкавици.
– Хей, какво правите?
Стоманата проблесна само за миг. Браулио усети как острието на ножа, най-пронизващият студ, който бе познал през жалкия си живот, се заби във вътрешностите му. Отначало почти не изпита болка, само една изключителна яснота и слабост, докато острието разсичаше червата му. После, когато непознатият отново заби ножа до дръжката в долната част на корема му и дръпна силно нагоре, Браулио почувства, че студът се превърна в огън. Хищна лапа от нажежено желязо си проправи път към сърцето му. Гърлото му се изпълни с кръв, която удави виковете му, докато мъжът го завлече в уличката и взе връзката ключове, окачена на колана му.