– Мислех си, че може да са номера на банкови сметки – рече полицаят.
Манеро поклати глава.
– Не бих могъл да кажа на какво съответстват номерата от дясната колонка, но тези от лявата почти със сигурност са на актове.
– Актове?
– За смърт.
Варгас го погледна неразбиращо. Докторът му посочи лявата колонка.
– Виждате ли номерацията? Тези тук следват старата система. Новата се промени преди години. Но в тези все още са спазени номерът на документа, книгата и страницата. Последните ги добавят по-късно, но тук образуваме такива номера всеки ден. Дори и вашият приятел Ломана ще си има такъв за остатъка от вечността.
Полицаят гаврътна чашата си на един дъх и погледна отново листа, сякаш беше ребус, над който с години си бе блъскал главата и който изведнъж бе започнал да се изяснява.
– Ами тези от дясната колонка? Като че ли са свързани с другите, но последователността на номерацията е различна. Възможно ли е това също да са актове?
Манеро се вгледа по-внимателно, после сви рамене.
– Приличат на такива, но не са от моето ведомство.
Варгас отрони въздишка.
– Това помага ли ви по някакъв начин? – заинтригувано попита лекарят.
Полицаят кимна.
– А къде мога да намеря документите, на които съответстват тези номера?
– Къде ли? Ами там, където започва и свършва всичко в тоя живот: в Гражданския регистър.
21
Ивицата светлина, която се процеждаше през прозорчето на банята, му подсказа, че навън се развиделява. Фернандито седна в леглото и се извърна към Матилде, която бе задрямала до него. Погали с поглед голото ѝ тяло и се усмихна. Тя отвори очи и го изгледа с ведро изражение.
– Какво става, художнико? Поуспокои ли се малко?
– Дали са си отишли вече? – попита момчето.
Матилде се протегна и потърси дрехите си, пръснати в края на леглото.
– За всеки случай излез през капандурата, която гледа към уличката. Тя пък води до един от входовете на пазара.
– Благодаря.
– Аз ти благодаря, съкровище. Добре ли прекара?
Момчето се изчерви, но кимна, докато се обличаше в сумрака. Матилде протегна ръка към кутията цигари, оставена на масичката, и си запали една. Загледа как Фернандито навлича припряно дрехите си; свенливостта и плахостта му бяха почти непокътнати въпреки обучителния сеанс, който току-що бе получил. Когато бе готов, той я погледна и посочи прозорчето.
– Оттам ли?
Матилде кимна.
– Ама внимавай да не си счупиш канчето, че искам да се върнеш цял-целеничък. Защото ще дойдеш пак, нали?
– Разбира се – излъга Фернандито. – Веднага щом получа заплата.
Той подаде глава през прозореца и огледа вътрешния двор, който водеше към тясната уличка, спомената от Матилде.
– Не разчитай на стълбата, че е нещо халтава. Млад си, по-добре скочи.
– Благодаря. И довиждане.
– Довиждане, сърце мое. Късмет!
– Късмет! – отвърна Фернандито.
Канеше се да се промъкне през прозорчето, когато Матилде извика след него.
– Фернандо?
– Да?
– Дръж се добре с нея. С твоята приятелка, както и да се казва. Дръж се добре с нея.
Щом напусна сградата на моргата, Варгас сякаш се съживи след дълга интерлюдия в чистилището. Чувстваше прилив на бодрост от алкохола на доктор Манеро и най-вече от откритието на какво съответстваха половината от номерата в списъка. Почти можеше да забрави, че от доста часове не бе спал. Тялото му издаваше натрупаната умора и ако бе поспрял за миг, щеше да забележи, че всичко го боли, но надеждата, че това мъничко късче информация би могло да го отведе до някаква ясна следа, го крепеше и го караше да крачи решително. За миг се подвоуми дали да не отиде до дома на Алисия, за да сподели новината. Все пак, понеже не бе сигурен, че списъкът с номера на смъртни актове, който Валс бе взел на тайното си пътуване от Мадрид, може да доведе до нещо конкретно, предпочете най-напред да се увери сам. Запъти се към „Пласа де Мединасели“ – оазис от палми и градини сред западнали дворци и пълзящи откъм пристанището мъгли; там скоро щяха да отворят врати канцелариите на Гражданския регистър на Барселона.
Пътьом Варгас се отби в пансиона „Амбос мундос“ на „Пласа Реал“, който вече предлагаше закуски и кафета на рожбите на нощта, пристигащи за последно подкрепление. Полицаят седна на бара, направи знак на един келнер, който сякаш се състоеше само от бакенбарди и челюст, и си поръча сандвич с шунка, бира и двойно кафе с коняк.
– Останал ми е коняк само от скъпия – предупреди го келнерът.
– Тогава нека да е двойна доза – отвърна Варгас.
– Ако празнувате нещо, може би ще пожелаете за десерт една „Ромео и Жулиета“. Носят ми ги директно от Куба. Екстра работа, от ония, които малките мулатки навиват между бедрата си...