– Не бих отказал.
Варгас винаги бе чувал да разправят, че закуската е най-важното хранене за деня, поне докато дойде време за обяд. Да я завърши с хубава хаванска пура – това можеше да му донесе единствено късмет. Обнадежден и с пълен стомах, оставяйки след себе си диря от карибски дим, той поднови пътя си. Небето бе обагрено в кехлибарен цвят и ефирната светлина, обляла фасадите, го караше да мисли, че това ще е един от малкото дни, в които ще открие истината или поне някакво нейно подобие. Както щеше да изпее след години един поет69, закален от живота по тия улици, това можеше да бъде един прекрасен ден.
На петдесетина метра зад гърба му, подслонен в сянката от корниза на една порутена сграда, наблюдателят неотлъчно го следеше с поглед. Захапал пура, с пълен търбух и обзет от лъжливи надежди, Варгас му се стори по-изчерпан от всякога. И малкото уважение, което бе изпитвал към него, сега се изпаряваше като мъглата, все още стелеща се над паважа.
Каза си, че никога няма да стане такъв, никога няма да позволи алкохолът и задоволството да размътят разума му, а тялото му да се превърне в безволева торба с кокали. Винаги се бе отвращавал от старците. Ако хората нямаха достойнството да скочат от прозореца или да се хвърлят под някой влак в метрото, когато грохнеха, някой трябваше да ги гръмне милостиво, да ги ликвидира като крастави кучета в името на общественото благо. Наблюдателят се усмихна, доволен от собственото си остроумие. Той щеше да си остане вечно млад, защото беше по-умен от останалите. Нямаше да допусне грешките, заради които човек с известен потенциал като Варгас в крайна сметка се превръщаше в печална сянка на онова, което би могъл да бъде. Или като оня дръвник Ломана, живял по задник и умрял на колене, държейки се с две ръце за гръцмуля, докато той гледаше как капилярите в очите му се пръскат и зениците му се разширяват като черно огледало. Още една отрепка, която не бе съумяла да се оттегли навреме.
Не се боеше от Варгас. Не се боеше от онова, което той можеше да открие или си мислеше, че ще открие. Прехапа си езика, за да не се разсмее. Оставаше още съвсем малко. А когато вече нямаше да е нужно да го следва по петите и случаят приключеше, можеше най-сетне да се наслади на наградата си: Алисия. Само двамата, без никакво бързане, точно както му бе обещал учителят. Имаше достатъчно време и умения, за да покаже на тая кадифена уличница, че вече няма какво да научи от нея. И преди да я изпратеше в забвението, от което тя не биваше да излиза, щеше хубаво да я поизмъчи и да ѝ покаже какво наистина значи болка.
Зората вече осветяваше прозорците, когато Алисия отвори очи. Изви глава и зарови лице във възглавницата на канапето. Все още беше с вчерашните си дрехи и чувстваше в устата си оня вкус на горчиви бадеми, който оставяха хапчетата, смесени с алкохол. Нещо чукаше в ушите ѝ. Отново полуотвори очи и видя шишенцето с хапчета на масата до чашата с остатъка от стоплилото се бяло вино, която пресуши на един дъх. Поиска да я напълни пак, но установи, че бутилката е празна. Едва когато се добра пипнешком до кухнята в търсене на друга бутилка, разбра, че чукането, което кънтеше в слепоочията ѝ, не бе собственият ѝ пулс, нито пък мигрената, която причиняваше лекарството. Някой тропаше по вратата. Алисия се подпря на един стол в трапезарията и потърка очи. Отвън нечий глас настойчиво повтаряше името ѝ. Тя се дотътри до вратата и я отвори. Фернандито, който имаше вид на човек, отишъл до края на света и завърнал се обратно, я изгледа по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.
– Колко е часът? – попита Алисия.
– Рано е. Добре ли сте?
Тя кимна с полузатворени очи и се заклатушка към канапето. Фернандито затвори вратата и преди Алисия да се е сгромолясала по пътя, я прихвана и ѝ помогна да се приземи невредима върху възглавниците.
– Какво е това, което вземате? – поинтересува се той, разглеждайки шишенцето с хапчетата.
– Аспирин.
– Сигурно е в конски дози.
– Какво правиш тук толкова рано?
– Снощи бях в „Ел Пинар“. Имам много за разказване.
Алисия заопипва масата – търсеше цигарите си. Момчето ги отмести по-далече, без тя да забележи.
– Цялата съм слух.
– Нямате такъв вид. Защо не си вземете душ, докато аз направя кафе?
– Да не би да мириша лошо?
– Не, но мисля, че ще ви се отрази добре. Елате, ще ви помогна.
Преди тя да успее да възрази, Фернандито я вдигна от канапето и я отведе в банята. Там я настани на ръба на ваната и пусна водата, като с една ръка опитваше температурата, а с другата крепеше Алисия да не падне.