– Не съм бебе – заяви тя.
– Понякога така изглеждате. Хайде, във водата! Сама ли ще се съблечете, или аз да ви съблека?
– Ще ти се!
Алисия го избута навън и затвори вратата. Пусна дрехите си на пода една по една, сякаш сваляше мъртви люспи, и се погледна в огледалото.
– Боже мили – промърмори.
След няколко секунди струя студена вода захапа безмилостно кожата ѝ и я върна в света на живите. Фернандито, който приготвяше силно кафе в кухнята, не можа да сдържи усмивката си, когато чу вика, разнесъл се от банята.
Петнайсет минути по-късно Алисия, увила косата си с хавлиена кърпа, седеше загърната в халат, твърде голям за нея, и слушаше отчета за произшествията от предната нощ. Междувременно отпиваше от чашата черно кафе, която държеше с две ръце. Когато момчето приключи разказа си, тя допи кафето на един дъх и го погледна в очите.
– Не биваше да те излагам на такива опасности, Фернандито.
– Това не е толкова важно. Тоя тип, Ендая, няма никаква представа кой съм аз. Но съм сигурен, че знае коя сте вие, Алисия. Вие сте изложена на опасност.
– Къде се скри, след като успя да се измъкнеш от двамата полицаи?
– Намерих нещо като пансион зад пазара Бокерия, където останах до сутринта.
– Нещо като пансион?
– Непристойните подробности ще ви разкажа друг път. Какво ще правим сега?
Алисия се надигна.
– Ти няма да правиш нищо. Вече направи достатъчно.
– Как така нищо? След всичко, което се случи?
Тя се приближи до момчето. Имаше нещо различно у него, нещо в начина, по който я гледаше и се държеше. Тя предпочете да не го разпитва повече и да изчака по-благоприятен случай.
– Ще дочакаш тук Варгас и ще му разкажеш същото, което разказа на мен. До най-малката подробност.
– А вие къде отивате?
Алисия извади револвера от чантата на масата и се увери, че е зареден. Виждайки оръжието в ръцете ѝ, Фернандито изпадна в обичайното си състояние на смут и стъписване.
– Хей, почакайте...
22
На някакъв етап от пленничеството си Маурисио Валс бе започнал да възприема светлината като прелюдия към болката. В сянката можеше да си представя, че не е затворен зад ръждясалите решетки и че стените на килията не са покрити с онази кална влага, която се процеждаше през камъка като черен мед и образуваше лепкава локва в краката му. А най-важното бе, че в сянката не можеше да види самия себе си.
Сумракът, в който живееше, едвам се нарушаваше веднъж дневно, когато в горната част на стълбата зейваше улей от светлина. Там се открояваше онзи силует, който му носеше черпак мръсна вода и къшей хляб, който Валс поглъщаше за секунди. Тъмничарят се бе сменил, но методите си останаха същите. Новият страж никога не се спираше да го погледне в лицето, нито пък отронваше някоя дума. Беше глух за неговите въпроси, молби, обиди или ругатни. Само му оставяше храната и водата до решетките и веднага си тръгваше. При първото си слизане новият тъмничар бе повърнал от вонята, която се разнасяше от килията и от затворника. Оттогава почти винаги идваше с кърпа, покриваща устата му, и оставаше там само толкова време, колкото бе абсолютно необходимо. Валс вече не забелязваше смрадта, както почти не усещаше и болката в предмишницата или туптенето от онези пурпурни линии, плъзнали нагоре от китката му като паяжина от тъмни вени. Бяха го оставили да изгние приживе и вече му беше все едно.
Бе започнал да си мисли, че един ден никой няма да слезе по стълбите, че онази врата няма да се отвори и той ще прекара в мрака малкото живот, който му оставаше, усещайки как тялото му се скапва къс по къс и се самоизяжда. Много пъти бе присъствал на този ритуал през годините, когато бе директор на затвора Монжуик. Ако имаше късмет, щеше да свърши за броени дни. Бе започнал да фантазира за онова състояние на слабост и бълнуване, в което щеше да изпадне, когато началната агония на глада изгореше всички мостове. Най-жестока бе липсата на вода. Може би, когато отчаянието и терзанието го загризяха по-силно и започнеше да ближе фекалните води, процеждащи се през стените, сърцето му щеше да спре да бие. Един от лекарите, който работеше при него в крепостта преди двайсет години, винаги казваше, че Бог се смилява най-напред над негодниците. Дори и в това отношение животът постъпваше курвенски. Може би в последния миг Бог щеше да се съжали и над него и пълзящата инфекция, която усещаше във вените си, щеше да му спести най-големите мъки.
Тъкмо сънуваше, че вече е умрял и се намира в един от брезентовите чували, с които изнасяха труповете от килиите в крепостта Монжуик, когато чу вратата горе да се отваря отново. Събуди се от тежкия сън с подут и болезнен език. Пипна устата си и усети, че венците му кървят, а при докосване зъбите му се клатеха, сякаш бяха закрепени в мека глина.