– Жаден съм! – измуча той. – Моля ви, вода...
По стълбите отекнаха стъпки, по-тежки от обичайните. Тук долу на звуците можеше да се вярва повече, отколкото на светлината. Целият свят бе сведен до болката, до бавното разложение на тялото му, до ехото от стъпки и шума от тръбите, които шептяха между тези стени. Някаква светлина избухна като бял взрив. Валс проследи със слуха си траекторията на приближаващите стъпки. Съгледа един силует, спрял се в подножието на стълбата.
– Вода, моля ви!
Довлече се до решетките и напрегна поглед. Сноп ослепителна светлина изгори зениците му. Фенер. Валс се дръпна назад и закри очи с единствената ръка, която му бе останала. Въпреки това усещаше как лъчът пробягва по лицето и по тялото му, покрито с изпражнения, изсъхнала кръв и дрипи.
– Погледни ме – каза най-сетне гласът.
Валс свали ръка от очите си и ги отвори много бавно. Трябваше му малко време, за да привикнат зениците му към светлината. Лицето от другата страна на решетките беше различно, но му се стори странно познато.
– Казах ти да ме погледнеш.
Валс се подчини. Изгубиш ли веднъж достойнството си, става много по-лесно да се подчиняваш, отколкото да раздаваш заповеди. Посетителят се приближи и го огледа внимателно, като движеше лъча на фенера по крайниците и излинялото му тяло. Едва тогава Валс разбра защо му изглеждаха познати чертите на това лице, което го наблюдаваше през решетките.
– Ендая? – смотолеви той. – Ендая, вие ли сте?
Ендая кимна. Валс почувства, че небето се разтваря и че може да диша свободно за пръв път от дни или седмици. Това сигурно бе друг сън. Понякога, уловен в капана на сенките, водеше разговори със спасители, които идваха да го избавят. Напрегна отново взор и се разсмя. Това наистина беше Ендая. От плът и кръв.
– Слава богу, слава богу... – изхлипа. – Аз съм, Маурисио Валс. Министър Валс... Аз съм...
Протегна ръка към полицая, като плачеше от благодарност. Безразлично му беше, че го вижда в такова срамно положение, полугол, осакатен и потънал в изпражнения и урина. Ендая пристъпи крачка напред.
– От колко време съм тук? – попита Валс.
Ендая не отговори.
– Добре ли е дъщеря ми Мерседес?
Ендая все така мълчеше. Валс се изправи с мъка, като се държеше за решетките, и се озова на височината на погледа му. Полицаят го наблюдаваше напълно безизразно. Да не би да сънуваше отново?
– Ендая?
Споменатият извади цигара и я запали. Валс усети миризмата на тютюн, която не бе долавял цяла вечност. Никога не бе вдъхвал по-прелестно ухание. Мислеше, че цигарата е за него, докато не видя как полицаят я пъхна между устните си и дръпна продължително.
– Ендая, измъкнете ме оттук – замоли Валс.
Очите на полицая проблясваха сред спиралите дим, които се виеха между пръстите му.
– Ендая, това е заповед! Измъкнете ме оттук!
Онзи се усмихна и дръпна още няколко пъти от цигарата.
– Имаш лоши приятели – рече накрая.
– Къде е дъщеря ми? Какво сте ѝ направили?
– Все още нищо.
Валс чу един глас, който се извиси в отчаян вой, и не осъзна, че излизаше от собственото му гърло. Ендая хвърли цигарата си вътре в килията при нозете му. Полицаят не трепна, когато затворникът, виждайки го да се качва по стълбата, закрещя и заудря по решетките със сетни сили, докато не рухна на колене в пълно изтощение. Вратата там горе се затвори като гробница и мракът го погълна отново, по-студен от всякога.
23
Сред многото приключения, които се крият в сърцето на Барселона, има непревземаеми крепости, потайни бездни; а за смелчагите има и нещо по-сериозно – Граждански регистър. Варгас съгледа отдалече овехтялата, потъмняла от сгурия фасада и въздъхна. Както забулените прозорци, така и видът на мавзолей, израснал от формуляри, сякаш предупреждаваха непредпазливите изобщо да не престъпват прага. След масивната дъбова врата, която държеше простосмъртните на почтително разстояние, го очакваше оградена рецепция, зад която едно човече с поглед на кукумявка наблюдаваше живота с негостоприемно изражение.
– Добро утро – рече Варгас миролюбиво.
– Щеше да е добро, ако беше време за обслужване на посетители. Както пише на табелата отвън, приемаме от единайсет до един, от вторник до петък. А днес е понеделник сутрин и часът е осем и тринайсет минути. Не умеете ли да четете?
Варгас, закален в изкуството на борбата с онзи малък тиранин, който не един щатен служител, въоръжен с официален печат, носи у себе си, смени дружелюбното си изражение и тикна картата си на два сантиметра от носа на рецепциониста. Човечето преглътна на сухо.