– Вие обаче сигурно умеете да четете.
Рецепционистът преглътна и враждебната си нагласа.
– На вашите заповеди, капитане. Извинете за недоразумението. С какво мога да ви помогна?
– Бих искал да разговарям с някого от ръководството. И по възможност да не е кретен като вас.
Човечецът побърза да вдигне телефона и да повика някоя си госпожа Луиса.
– Все ми е тая – промърмори той в слушалката. – Кажете ѝ да слезе незабавно.
Затвори телефона, пооправи дрехите си и погледна отново Варгас.
– Секретарката на директора ще ви приеме веднага – заяви.
Полицаят седна на една дървена пейка, без да откъсва очи от рецепциониста. След две минути се появи една дребна жена с прибрана коса, очила без рамки и проницателен поглед; тя повдигна вежда и веднага си направи изводи за случилото се без нужда от резюмета.
– Не се сърдете на Кармона, той толкова може. Аз съм Луиса Алкайне. С какво мога да ви помогна?
– Казвам се Варгас. Мадридска дирекция на полицията. Налага се да проверя номерата на едни актове. Важно е.
– Само не казвайте, че е и спешно – тук това носи лош късмет. Дайте да видя тези номера.
Полицаят ѝ подаде листа. Доня Луиса го погледна бегло и кимна.
– Входните или изходните?
– Моля?
– Тези тук са смъртни актове, а тези – актове за раждане.
– Сигурна ли сте?
– Аз винаги съм сигурна. Дребният ми ръст е само за заблуда.
Луиса се усмихваше като лукава котка.
– В такъв случай бих искал да видя и едните, и другите, ако е възможно.
– Всичко е възможно в чудния свят на испанската бюрокрация. Последвайте ме, ако обичате, полковник – покани го Луиса, отваряйки една врата зад рецепцията.
– Само капитан.
– Жалко. Така сте изкарали акъла на Кармона, че си ви представих с по-висок чин. Не ви ли присъждат званията според ръста?
– Аз от известно време съм почнал да се смалявам. Годините си казват думата.
– Повярвайте ми, добре ви разбирам. Аз постъпих тук с осанка на балерина, а вижте ме сега.
Варгас я последва по един коридор с безкрайна перспектива.
– На мен ли така ми се струва, или тази сграда отвътре изглежда по-голяма, отколкото отвън?
– Не сте първият, който го забелязва. Расте по малко всяка нощ. Говори се, че се храни от чиновниците в неплатен отпуск и от стажантите, които идват тук да проверят някои папки и заспиват в справочния отдел. Аз на ваше място бих стояла нащрек.
В дъното на коридора Луиса се спря пред една внушителна, достойна за катедрала врата. Някой бе окачил над свода ѝ табелка с надпис:
О, вий, кои престъпяте тоз праг,
търпение всяко тука оставете...
Луиса бутна вратата и намигна на Варгас.
– Добре дошъл във вълшебния свят на подпечатаната хартия и на марката за две песети.
Главозамайващ кошер от рафтове, стълби и архивни шкафове се простираше в сложна перспектива под свод с готически арки, а над всичко това лампите лееха прашна светлина, която падаше като излиняла завеса.
– Света Богородице – промърмори Варгас. – Как може да се намери нещо тук?
– Идеята е да не се намери, но с малко находчивост и въдица, и с вещата ръка на моя милост тук може да се намери дори и философският камък. Я ми дайте този списък.
Варгас последва Луиса до една покрита с номерирани папки стена, която се издигаше до небесата. Секретарката щракна с пръсти и веднага се появиха двама усърдни наглед служители.
– Имам нужда да ми свалят книгите от секции 1-8 В от 1939-а до 1943-та и секции 6 С-14 от същия период.
Двамата агенти тръгнаха да търсят стълба, а Луиса покани Варгас да седне на едно от бюрата за справка в центъра на залата.
– 1939-а? – попита полицаят.
– Всички тези книжа все още са със старата номерация. Системата се промени през 1944-та с въвеждането на национален документ за самоличност. Имате късмет, защото много от архивите отпреди войната се изгубиха, но периодът от 1939-а до 1944-та се намира в отделна секция, която беше подредена преди няколко години.
– Искате да кажете, че всички тези актове са от времето малко след войната?
Луиса кимна.
– Разравяте миналото, а? – загатна тя. – Поздравявам ви за смелостта, но не бих казала същото за благоразумието ви. Малцина имат интерес или желание да се ровят в тези неща.
Докато чакаха да се върнат двамата служители с поисканите книги, Луиса оглеждаше Варгас с клинично любопитство.
– От колко часа не сте помирисвали възглавница?
Той погледна часовника си.
– Малко повече от двайсет и четири.
– Да ви поръчам ли кафенце? Тази работа може да отнеме известно време.