Два часа и половина по-късно секретарката и двамата ѝ помощници бяха преплували океани от хартия, за да сложат пред Варгас, който едва се държеше на крака, малко островче от томове. Той прецени размера на задачата и въздъхна.
– Ще бъдете ли така любезна, госпожо Луиса?
– Разбира се.
Докато Варгас пиеше третото си кафе, жената нареди на помощниците си да се оттеглят и се зае да подрежда регистрационните книги на две купчини, които бавно растяха.
– Няма ли да ме попитате за какво е всичко това? – поинтересува се полицаят.
– А трябва ли?
Той се усмихна. След малко Луиса изпусна въздишка на облекчение.
– Е, всичко би трябвало да е тук. Да видим отново списъка.
Сравнявайки номерата, тя се зае да избира том след том. Докато ги преглеждаше, Варгас забеляза, че бърчи чело.
– Какво има? – попита той.
– Сигурен ли сте, че тези номера са верни?
– Не разполагам с други... Защо?
Секретарката вдигна очи от страниците и го погледна озадачено.
– А, нищо. Само невръстни са.
– Невръстни?
– Деца. Вижте сам.
Тя сложи книгите пред Варгас и взе да сравнява цифрите една по една.
– Виждате ли датите?
Полицаят се опита да разгадае тези галиматии. Луиса го насочваше с върха на един молив.
– Вървят по двойки. За всеки смъртен акт има по един акт за раждане. Издадени в един и същ ден от един и същ чиновник, в същия отдел и същия час.
– Как разбрахте това?
– От контролните цифри. Виждате ли ги?
– И какво означава това?
– Не зная.
– Нормално ли е един и същ чиновник да придвижва едновременно два такива документа?
– Не. Особено ако са от различни отдели.
– Каква може да е причината за това?
– Не спада към обичайната процедура. Преди актовете се издаваха по райони. А тези тук до един са издадени в централата.
– Необичайно ли е?
– Доста. Нещо повече – всички тези документи, ако отбелязаните тук цифри са верни, са издадени в един и същ ден.
– И това е странно, а?
– По-странно от зелено куче. Но това е само началото.
Варгас я погледна.
– Всички смъртни актове са издадени във Военната болница. Колко деца умират в една военна болница?
– А актовете за раждане?
– В болницата „Свято сърце“. Всички без изключение.
– Възможно ли е да е случайност?
– Ако сте вярващ... Погледнете и възрастта на децата. Както можете да видите, тя също върви по двойки.
Варгас напрегна поглед, но умората замъгляваше възприятията му.
– На всеки смъртен акт съответства един акт за раждане.
– Не разбирам.
– Децата. Всяко от тях се е родило в същия ден като някое от починалите.
– Можете ли да ми заемете тези документи?
– Оригиналите не бива да излизат оттук. Ще трябва да поискате копия, а това ще отнеме поне месец, и то като пуснете в ход всякакви връзки.
– Няма ли по-бърз начин?
– И по-дискретен? – допълни Луиса.
– Да, също и това.
– Отдръпнете се малко.
Луиса взе хартия и писалка и за половин час направи извлечение с имената, датите, номерата на актовете и контролните цифри на всеки документ. Варгас следеше нейния спретнат учителски почерк, опитвайки се да намери ключа, който да му подскаже значението на всичко това. Едва тогава, когато погледът му вече се плъзгаше безцелно по безбройните думи и номера, той забеляза имената, които чиновничката току-що бе написала.
– Момент – прекъсна я той.
Луиса се дръпна встрани. Варгас се разрови из актовете и намери онова, което търсеше.
– Матаиш – промълви.
Тя се наведе над документите, които полицаят преглеждаше.
– Две момиченца. Починали в един и същ ден... Това говори ли ви нещо? – попита секретарката.
Погледът на Варгас се плъзна към долния край на актовете.
– Какво е това?
– Подписът на чиновника, който е издал документа.
Подписът бе четлив и изящен – почерк на човек, който разбира от привидности и от протокол. Варгас беззвучно изрече името само с устни и усети, че кръвта му се смразява.
24
Апартаментът ухаеше на Алисия. Ухаеше на нейния парфюм, на присъствието ѝ и на онзи аромат, който оставяше кожата ѝ при допир. Фернандито седеше на канапето от вечност и половина без друга компания освен това благовоние и тревогата, която щеше жив да го изяде. Алисия бе излязла с пистолета преди петнайсет минути, но чакането вече му се струваше безкрайно. Тъй като не го свърташе на едно място, момчето стана и отиде да отвори прозорците, които гледаха към улица „Авиньон“, за да влезе чист въздух. Ако имаше късмет, смущаващият аромат щеше да отлети в търсене на друга жертва. Фернандито остави ледения ветрец да проясни съзнанието му и се върна обратно, решен да чака, както го бе помолила Алисия. Благородното му намерение трая само пет минути. След малко заснова из трапезарията, като четеше заглавията на книгите по рафтовете, галеше мимоходом мебелите с пръсти и оглеждаше вещи, на които не бе обръщал внимание при предишни посещения, представяйки си как Алисия следва същия маршрут и докосва същите предмети. „На зле отиваш, Фернандито – помисли си той. – Я седни!“