– Знам какво е револвер – пресече го Варгас.
– Ще дойдете ли тук?
– След малко. Ще се отбия в моята квартира да си взема душ и да се преоблека, че съм се усмърдял, и после ще дойда.
– Ще ви чакам.
– И добре ще направиш. А, Фернандито...
– Кажете.
– Да не съм чул, че си пипал нещо, което не бива да пипаш.
Синият трамвай се тътреше досадно мудно. Алисия бе пристигнала на спирката точно навреме, за да се качи, когато ватманът се канеше да поеме нагоре по „Авенида дел Тибидабо“. Мотрисата бе претъпкана с ученици, излезли очевидно от някой интернат. Придружаваха ги двама свещеници със строги лица, от което Алисия заключи, че отиват на екскурзия до храма горе в планината. Тя бе единствената жена сред пътниците. Щом седна на мястото, което един ученик ѝ отстъпи по знак на единия свещеник, глъчката на момчетиите стихна напълно, тъй че се чуваше как къркорят червата им; а може би това бяха просто хормоните, препускащи необуздано във вените им. Алисия реши да сведе очи и да се държи така, сякаш пътуваше сама. Учениците, които по нейна преценка бяха на тринайсет-четиринайсет години, я наблюдаваха изкосо, като че ли никога не бяха виждали подобно създание. Един от тях, червенокос, луничав хлапак с по-глуповата физиономия от обичайното, седеше точно срещу нея и сякаш бе хипнотизиран от присъствието ѝ. Очите му шареха неспирно между лицето и коленете ѝ. Алисия вдигна поглед и за миг се взря в него. Клетникът насмалко не се задави, докато единият от свещениците не го перна по тила.
– Манолито, гледай да си нямаме неприятности – предупреди го отчето.
Останалата част от пътя премина в мълчание, крадливи погледи и сподавен смях. „Пълнокръвната гледка на юношеството е най-ефикасната ваксина против носталгията“ – помисли си Алисия.
На последната спирка тя предпочете да остане седнала, докато двамата свещеници подкарваха учениците като добитък. Погледа ги как се отправят в безреден строй към станцията на въжената линия, като се побутваха и се кикотеха неприлично. Най-разгорещените се обръщаха да погледнат към нея, разменяйки коментари с другарите си. Алисия изчака свещениците да натикат всички като стадо в станцията и чак тогава слезе. Прекоси площадчето, без да откъсва поглед от внушителния силует на „Ел Пинар“, увенчал възвишението отсреща. Две черни коли бяха паркирани пред ресторанта, който бе само на няколко метра от трамвайната спирка – „Ла Вента“. Алисия го познаваше добре, защото това бе най-любимото заведение на Леандро в цяла Барселона; неведнъж я бе водил там, за да я учи на етикет за поведение на маса. „Една госпожица от класа не стиска приборите, тя ги гали.“ Алисия бръкна в чантата си, напипа револвера и свали предпазителя.
Обширният имот имаше два входа. Главният, през който влизаха колите, бе на улица „Мануел Арнус“ на малко повече от стотина метра от площада, ако се следваше шосето, заобикалящо хълма на север от „Каретера де лас Агуас“. Вторият вход – голяма метална врата, водеща към стъпаловидна пътека през градината – бе само на няколко крачки от трамвайната спирка. Алисия отиде до вратата и се увери, че е заключена, както и предполагаше. Тръгна покрай стената, за да стигне до другия вход. Там имаше още една къща – по всяка вероятност старото жилище на пазачите на имота; то сигурно бе охранявано. Когато заобиколи хълма, тя забеляза поне един силует, който наблюдаваше околностите на къщата. Възможно бе Ендая да е разположил още хора и вътре, и отвън. Алисия се спря по средата на пътя в един участък, където не можеха да я видят от главния вход, и огледа стената. Не след дълго откри мястото, от което Фернандито бе проникнал в имота предната нощ. Посред бял ден това изглеждаше неизпълнимо. Очевидно щеше да се наложи да потърси помощ. Върна се на площада, където трамваят вече потегляше обратно. Влезе в ресторант „Ла Вента“, който по това време на деня пустееше; кухнята щеше да заработи чак след часове. Алисия се запъти към кафе бара и седна на едно от столчетата. Зад една завеска се подаде келнер, който се приближи до нея с любезна усмивка.
– Чаша бяло вино, моля.
– Някакви предпочитания?
– Изненадайте ме.
Келнерът кимна и взе една чаша с професионална ловкост, като избягваше да поглежда клиентката.
– Може ли да използвам телефона?
– Разбира се, госпожице. Ей там отзад е, в края на бара.
Алисия го изчака да се скрие отново зад завесата, отпи глътка вино и се отправи към телефона.
Фернандито надничаше през прозореца, търсейки с поглед фигурата на Варгас сред минувачите, вървящи по улица „Авиньон“, когато телефонът отново иззвъня зад гърба му. И този път го вдигна, без да се колебае.