– Къде се дянахте? Нали бяхте тръгнали насам?
– Кой беше тръгнал? – попита Алисия от другата страна на линията.
– Извинете, помислих, че е капитан Варгас.
– Видя ли го?
– Той се обади и каза, че идва насам.
– Преди колко време?
– Има-няма четвърт час. Каза, че е в Гражданския регистър.
Алисия направи пауза, която момчето изтълкува като знак, че е озадачена.
– А обясни ли ти какво прави там?
– Не. Вие добре ли сте?
– Добре съм, Фернандито. Щом Варгас дойде, най-напред му разкажи онова, което разправи на мен, а после му кажи, че го чакам в бара до станцията на въжената линия на Тибидабо.
– Това е при „Ел Пинар“...
– Кажи му да побърза.
– Нуждаете ли се от помощ? Искате ли да дойда аз?
– И през ум да не ти минава. Искам да изчакаш Варгас и да направиш точно каквото ти казах. Разбра ли ме?
– Да... Госпожице Алисия?
Тя бе затворила. Фернандито стоеше, вторачен в слушалката, когато забеляза нещо с крайчеца на окото си – някакво движение през прозорците, които гледаха към стаите на Варгас в отсрещната сграда.
Предположи, че полицаят се е прибрал, докато той говореше по телефона с Алисия. Момчето отиде до прозореца, за да се увери, че е така, и в този миг видя Варгас, който вървеше по улицата към входа на „Гран Кафе“.
– Капитане! Варгас! – извика Фернандито с цяло гърло.
Полицаят влезе в сградата. Момчето погледна отново към отсрещните прозорци – съвсем навреме, за да зърне един силует, който тъкмо дърпаше пердетата. Канеше се да набере номера, който Алисия току-що му бе дала, когато го връхлетя смътно безпокойство. Излезе от апартамента и заслиза по стълбите с все по-голяма бързина.
25
Варгас пъхна ключа в ключалката на квартирата си и веднага забеляза, че той се плъзна с мъка, сякаш се натъкна на препятствие в механизма, а при завъртане пружината почти не оказа съпротива. Ключалката бе насилена. Полицаят извади оръжието си и леко бутна вратата навътре с крак. Жилището – две стаи, разделени със завеса от мъниста – тънеше в полумрак. Пердетата бяха дръпнати, а Варгас си спомняше, че ги бе оставил вдигнати. Той запъна спусъка. Силуетът го чакаше неподвижен в ъгъла. Варгас вдигна оръжието и се прицели.
– Моля ви, не стреляйте! Аз съм!
Полицаят пристъпи няколко крачки и силуетът излезе напред с вдигнати ръце.
– Ровира? Какво, по дяволите, правите тук? За малко щях да ви пръсна главата.
Дребният шпионин, все още облечен в своето невзрачно палто, го гледаше разтреперан.
– Свалете си ръцете – каза Варгас.
Ровира се подчини, като кимаше усърдно.
– Прощавайте, капитане. Не знаех какво да направя. Исках да ви изчакам долу на улицата, но ме следяха, сигурен съм, и затова си помислих...
– Успокойте топката, Ровира. За какво говорите?
Ровира пое дълбоко дъх и заразмахва ръце, сякаш не знаеше откъде да започне. Варгас затвори вратата и го отведе до едно кресло.
– Седнете.
– Да, господине.
Полицаят си взе стол и седна срещу него.
– Започнете отначало.
Другият преглътна на сухо.
– Нося ви едно съобщение от комисар Линарес.
– Линарес?
Ровира направи утвърдителен жест.
– Именно той ми нареди да следя вас и госпожица Алисия. Но ви уверявам, че съм спазвал указанията, които ми дадохте, и съм се държал на разстояние, за да не ви безпокоя. И освен това им давах минимални сведения, само колкото да изглежда, че си изпълнявам задачата.
– Какво съобщение? – прекъсна го Варгас.
– Когато пристигна в дирекцията, комисар Линарес получи обаждане. Беше някой от Мадрид, от най-високите етажи. Той ми поръча да ви кажа, че сте в опасност и е по-добре да се махнете от града. И вие, и госпожица Алисия. Нареди ми да ви намеря в моргата и да ви предам това. В моргата ми казаха, че сте отишли в Гражданския регистър.
– Продължавайте.
– Открихте ли нещо интересно там? – попита Ровира.
– Нищо, което да ви касае. Какво друго?
– Е, аз отидох в регистъра, но там ми казаха, че сте си тръгнали. Тогава хукнах насам, за да ви дочакам, и точно в този момент си дадох сметка, че ви следят.
– Това не беше ли ваше задължение?
– Има и друг освен мен.
– Кой?
– Не зная.
– И как влязохте тук?
– Заварих вратата отворена. Мисля, че са разбили ключалката. Уверих се, че вътре не се крие никой, затворих пак и дръпнах пердетата, за да не се вижда, че съм тук и ви чакам.
Варгас го гледаше продължително, без да продума.
– Нещо лошо ли направих? – попита Ровира боязливо.
– Защо Линарес не ми се обади по телефона в моргата?
– Комисарят каза, че телефоните в дирекцията не са надеждни.