– А защо той не дойде лично?
– Трябваше да се срещне с онзи служител, когото са изпратили от министерството. Някой си Алая или нещо от тоя род.
– Ендая.
– Същият – кимна Ровира.
Продължаваше да трепери като паленце.
– Бихте ли ми дали чаша вода, моля? – рече умолително.
Варгас се поколеба за миг, после отиде до скрина и наля една чаша от наполовина пълната кана.
– А госпожица Алисия? – попита Ровира зад гърба му. – Тя не е ли с вас?
Полицаят забеляза, че гласът му прозвуча съвсем наблизо, и когато се обърна с чашата в ръка, Ровира бе само на педя разстояние от него. Вече не трепереше и плахото му изражение се бе сменило с непроницаема маска.
Варгас дори не успя да види ножа.
Усети свирепа болка отстрани, сякаш някой го бе ударил по ребрата с чук, и осъзна, че острието е проникнало дълбоко и е пробило белия му дроб. Стори му се, че Ровира се усмихва, и когато се опита да извади револвера, онзи го намушка пак. Ножът се заби до дръжката във врата му и Варгас се олюля. Зрението му се замъгли и той се хвана за скрина. Третият удар го улучи в стомаха. Варгас рухна на пода. Една сянка надвисна над него. Докато тялото му се предаваше, разтърсвано от конвулсии, Ровира му отне оръжието, огледа го незаинтересовано и го пусна на пода.
– Бракма – рече той.
Варгас потъна в бездънните му очи. Ровира изчака няколко секунди и му нанесе още два удара в корема, завъртайки острието. Полицаят изплю струя кръв и се опита да удари Ровира или което и да беше това създание, което го кълцаше безмилостно. Юмруците му едва докоснаха лицето му. Убиецът извади окървавения нож и му го показа.
– Кучи син – измънка Варгас.
– Хубавичко ме виж, скапано старче. Искам да умреш, знаейки, че с нея няма да бъда толкова милостив. С нея ще си поиграя дълго и ти се заклевам, че тя ще те прокълне, че си я изоставил, докато ѝ показвам всичко, което умея.
Варгас почувства как го обзема силен студ, който скова крайниците му. Сърцето му биеше бързо и той почти не можеше да диша. Нещо хладно и лепкаво се разстилаше под тялото му. Очите му се наляха със сълзи и го налегна такъв страх, какъвто никога не бе изпитвал. Неговият убиец избърса острието на ножа в реверите му и го прибра. Остана приклекнал до него, като го гледаше в очите и се наслаждаваше на агонията му.
– Чувстваш ли го вече? – попита той. – Какво е усещането?
Варгас затвори очи и извика в мислите си образа на Алисия. Издъхна с усмивка на уста и когато мъжът, когото бе познавал под името Ровира, забеляза това, изпита такава ярост, че макар и да знаеше, че е мъртъв, го заудря с юмруци по лицето, докато си ожули кокалчетата до кръв.
Фернандито слушаше, скрит зад вратата. Бе изкачил стълбите тичешком и когато стигна до квартирата на Варгас, не позвъни веднага. Възпряха го звуците от резки удари, които се разнасяха отвътре. Един пресеклив глас надаваше гневни викове, докато се чуваха онези ужасни юмручни удари, стоварващи се явно върху плът и кости. Фернандито се опита да отвори вратата, но тя бе заключена. След малко ударите секнаха и той чу стъпки, които се приближаваха към прага. Страхът го надви и момчето, преглъщайки срама си, изтича нагоре да се скрие. Залепи се до стената на площадката на горния етаж и чу как вратата се отвори. Нечии стъпки отекнаха по стълбите надолу. Фернандито надникна в шахтата на стълбището и видя онзи дребен мъж, облечен с черно палто. Поколеба се няколко секунди, после слезе до жилището на Варгас. Вратата беше открехната. Момчето погледна вътре от прага и видя тялото на полицая, проснато в черна локва, която приличаше на течно огледало. Не разбра какво е това, докато не стъпи в него. Подхлъзна се и падна ничком до трупа. Бял като мраморна статуя, Варгас лежеше мъртъв. За миг Фернандито недоумяваше какво да направи. После зърна оръжието на полицая на пода, взе го и хукна надолу по стълбите.
26
Саван от облаци бързо се разпростираше откъм морето, погребвайки Барселона. Седнала на бара в заведението, Алисия се обърна, когато отекна първата гръмотевица. Погледна сенчестия покров, който неумолимо напредваше към града. Електрически спазъм озари въртопа от облаци и след малко първите капки дъжд затропаха по стъклата на прозорците. Само след минути заваля като из ведро и светът потъна в сив, непроницаем мрак.
Съпътствана от грохота на бурята, Алисия излезе от ресторанта и се отправи отново към каменната стена, която ограждаше „Ел Пинар“. Водната завеса размиваше очертанията на всичко, намиращо се на няколко метра разстояние, и скриваше движенията ѝ. Когато мина пак покрай входа към градината, младата жена се увери, че фасадата на къщата едва се виждаше оттам. Заобиколи имота за втори път и се покатери по стената на онова място, което си бе избрала предварително. Скочи от другата страна и се приземи върху дебел слой шума, която вече бе започнала да се сляга от дъжда и омекоти падането. После прекоси градината под прикритието на дърветата и стигна до главната алея. Вървейки по нея, се добра до задната част на къщата, където откри кухненските прозорци, които Фернандито бе споменал в разказа си. Дъждът плющеше яростно и се плъзгаше по фасадата на дома. Алисия надникна през един от прозорците и огледа интериора. Позна описаната от момчето дървена маса, на която бе умрял Валентин Моргадо; тя бе покрита с тъмни петна. Наоколо не се виждаше никой. Тътенът на бурята отекваше в конструкцията на сградата. Алисия удари прозореца с дръжката на револвера и стъклото се пръсна на парчета. Миг по-късно тя се озова вътре.