Отиде до вратата и залепи ухо за нея. Гласовете като че ли идваха от съседно помещение. Алисия се канеше да я открехне мъничко, за да хвърли поглед вътре, когато отново чу онова, което отначало бе взела за тропота на дъжда по прозорците. Беше металическо почукване, което долиташе сякаш от недрата на дома. Затаила дъх, долови звука отново. Нещо или някой тропаше по стена или по тръба в някакво място, свързано с кухните. Тя се приближи до шахтата на един товарен асансьор и оттам го чу по-ясно. Звукът идваше отдолу. Имаше нещо под кухнята.
Алисия обиколи целия периметър, като опипваше стените и почукваше по тях. Изглеждаха солидни. В един ъгъл съгледа метална вратичка. Вдигна резето и я отвори. Зад нея откри помещение от около шест квадратни метра, чиито стени бяха покрити с прашни рафтове; вероятно някога бе служило за килер. Там металическото потропване се долавяше още по-ясно. Тя направи няколко крачки и усети вибрацията под нозете си. Тогава забеляза една тъмна линия, напомняща вертикална пукнатина на стената в дъното на килера. Приближи се и опипа стената. Натисна я с ръце и тя поддаде. Отвътре я лъхна силна животинска миризма на гнилоч и изпражнения. На Алисия ѝ се догади и тя закри лице с ръка.
Пред нея се разкри издълбан в камъка тунел, който се спускаше под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Стълбище с неравни стъпала се губеше надолу в мрака. Изведнъж звукът престана. Алисия стъпи на първото стъпало и се заслуша. Стори ѝ се, че чува нечие дихание. Насочи револвера напред и слезе още едно стъпало.
На една метална кука в стената отстрани висеше някакъв продълговат предмет. Фенер. Алисия го взе и го запали, завъртайки дръжката. Сноп бяла светлина прониза плътния и влажен сумрак, който се издигаше от шахтата.
– Ендая? Вие ли сте? Не ме оставяйте тук...
Гласът долетя от дъното на тунела. Беше пресеклив и почти не приличаше на човешки. Алисия предпазливо слезе по стъпалата и зърна решетките. Вдигна фенера и плъзна лъча му по вътрешността на килията. Когато осъзна какво вижда, кръвта ѝ се смрази.
Приличаше на ранено животно, покрито с дрипи и кир. Сплъстена от мръсотия коса и буйна брада скриваха едно жълтеникаво, осеяно с драскотини лице. Съществото се довлече до решетките и умолително протегна ръка към нея. Алисия свали оръжието и го загледа слисана. Затворникът се подпря на решетките и тя забеляза, че едната му ръка липсва. Беше грубо ампутирана на височината на китката и чуканът бе покрит с изсъхнал катран. Кожата на предмишницата имаше виолетов оттенък. Борейки се да овладее гаденето, Алисия пристъпи към килията.
– Валс? – попита невярващо тя. – Вие ли сте Маурисио Валс?
Затворникът отвори уста, сякаш се опитваше да каже нещо, но от гърлото му се изтръгна само страховит стон. Младата жена огледа ключалката на килията. Катинар от ковано желязо затваряше пръстен от вериги, омотани около решетките. Тя чу шум от стъпки, който се предаваше през стените, и разбра, че не разполага с много време. От другата страна на решетките Валс я гледаше с бездънно отчаяние. Алисия знаеше, че не може да го измъкне оттам. Дори ако тя успееше да разбие катинара с изстрели, Ендая сигурно бе оставил в къщата поне двама-трима души. Налагаше се да остави Валс в килията и да потърси Варгас. Затворникът сякаш прочете мислите ѝ. Протегна ръка към нея и се опита да я сграбчи, но не му достигнаха сили.
– Не ме оставяйте тук – каза с отчасти умолителен, отчасти заповеден тон.
– Отивам да доведа помощ – промълви Алисия.
– Не! – извика Валс.
Тя го хвана за ръката, преодолявайки отвращението от допира до тази торба с кокали, която някой бе решил да остави да изгние приживе в такава дупка.
– Не бива да казвате на никого, че съм била тук.
– Ако се опиташ да си тръгнеш, курво скапана, ще викам и ще те тикнат тук при мен – заплаши я той.
Алисия го погледна в очите и за миг като че ли видя в този жив труп истинския Валс или малкото, което бе останало от него.
– Ако направите това, никога няма да видите отново дъщеря си.
Лицето на Валс се сгърчи; яростта и отчаянието му тутакси се стопиха.
– Обещах на Мерседес, че ще ви намеря.
– Жива ли е тя?
Алисия кимна.
Валс опря чело в решетките и заплака.
– Не допускайте да я намерят и да ѝ сторят зло – замоли той.
– Кои? Кой би искал да стори зло на Мерседес?
– Моля ви...
Шум от стъпки отново долетя през стените и Алисия се надигна. Валс ѝ отправи последен поглед, пълен с примирение и надежда.