– Бягайте – простена той.
27
Фернандито впи поглед във вратата, която бавно се затваряше под напора на вятъра. Мракът наоколо се сгъсти. Силуетите на манекените и стъклените витрини изчезнаха в тъмното. Когато от отвора на вратата бе останала само ивица мъжделива светлина, Фернандито пое дълбоко дъх и си каза, че е последвал оня тип до леговището му с определена цел. Алисия разчиташе на него. Той стисна здраво револвера и се обърна към коридора от сенки, който потъваше навътре в цеха.
– Не ме е страх – промърмори.
Лек шум достигна до слуха му. Бе готов да се закълне, че това бе детски смях. Звукът се разнесе съвсем наблизо, само на няколко метра от мястото, където стоеше. Чу стъпки, които бързо се приближаваха към него в мрака, и го обзе паника. Вдигна оръжието и без да е съвсем сигурен какво прави, натисна спусъка. Оглушителен грохот отекна в тъпанчетата му и ръцете му се вдигнаха нагоре, сякаш някой го бе ударил с чук по китките. Изблик сярножълта светлина озари коридора за стотна от секундата и Фернандито видя мъжа. Вървеше към него с вдигнат нож и пламнал поглед, а лицето му сякаш бе покрито с маска, направена от кожа.
Фернандито стреля отново, после пак, докато оръжието се изплъзна от ръцете му и той падна по гръб. За миг му се стори, че демоничният силует, който се приближаваше застрашително, вече е до него; помисли си, че ще почувства студената стомана, преди да се е съвзел. Повлече се назад и когато успя да стъпи на крака, се втурна към вратичката, отвори я със замах и тупна по очи на осеяната с локви улица. Изправи се, без да поглежда назад, и побягна, сякаш го гонеше самият дявол.
Всички го наричаха Бернал. Това не беше истинското му име, но той не си правеше труда да ги поправя. Бе прекарал само няколко дни под заповедите на Ендая в тази къща, от която косата му настръхваше, но бе видял достатъчно. Достатъчно, за да разбере, че колкото по-малко знаят за него оня главорез и неговата банда касапи, толкова по-добре. Оставаха му по-малко от два месеца, за да излезе в пенсия с мизерно възнаграждение в замяна на цял един живот, пропилян в Генералния полицейски корпус. На този етап от фарса голямата му мечта бе да умре сам и забравен в тъмната и влажна стая на някой пансион на улица „Хоакин Коста“. Предпочиташе да издъхне като стара проститутка, вместо да носи одежди на герой за по-голяма чест на онези хубави деца, които изпращаха от ръководството. Новите центуриони, всичките скроени по един шаблон, всичките нахъсени да изчистят улиците на Барселона от несретници и от редови комунисти, които едва можеха да пикаят прави, след като бяха прекарали половината си живот по скривалища или в затвори, пренаселени като кошери. Има епохи, в които е по-достойно да умреш в забвение, отколкото да живееш в слава.
Тъй нареченият Бернал тънеше в такива мисли, когато отвори вратата към кухненските помещения. Ендая настояваше да се правят проверки из къщата и той изпълняваше заповедите му безпрекословно. Това бе неговата специалност. Стигаха му три крачки, за да забележи, че нещо не е наред. Струя влажен въздух погали лицето му. Вдигна очи към отсрещния край на кухните. Блясъкът на една светкавица очерта назъбените контури на счупеното стъкло. Мъжът се запъти към ъгъла и коленичи пред стъклените късове, паднали от прозореца. Диря от стъпки се губеше в праха – леки нозе и малки подметки с токчета. Жена. Фалшивият Бернал прецени доказателствата. Изправи се и отиде до килера. Натисна стената в дъното и отвори входа към тунела. Направи няколко крачки, докато смрадта, издигаща се отдолу, го накара да се спре. Той се обърна, канейки се да затвори отново, когато забеляза, че закаченият на куката фенер се поклаща леко. Агентът затвори вратата и се върна в кухнята. Огледа бегло обстановката и след кратко умуване заличи с крак дирята от стъпки и избута парчетата стъкло в един сенчест ъгъл. Нямаше да е той човекът, който щеше да каже на Ендая, че някой е посетил ненадейно къщата. Последният нещастник, съобщил лоши новини на Ендая, бе завършил със счупена челюст, хем беше един от доверените му хора. На Бернал бе по-добре да не разчитат. Ако имаше късмет, след седем месеца щяха да му връчат едно медалче, което смяташе да заложи, за да заплати услугите на някоя елитна проститутка, в чиито прегръдки да се сбогува със земния свят. А ако преживееше това изпитание, го очакваше сива и окаяна старост, за да забрави какво бе видял през тия последни дни в „Ел Пинар“ и да се убеди, че всичко, което бе сторил в името на дълга, е било дело на оня Бернал, който той никога не е бил и нямаше да бъде.
Скрита в градината зад прозореца, Алисия видя как полицаят обиколи бавно кухнята, провери входа към тунела и после, непонятно защо, заличи оставената от нея диря от стъпки. Той хвърли последен поглед наоколо и се запъти към вратата. Възползвайки се от това, че все още валеше силно, и без да знае дали агентът щеше да съобщи на началниците си какво бе открил, Алисия реши да поеме риска да прекоси градината с най-голяма бързина, да се спусне по склона и да се прехвърли през дувара. Всичко това ѝ отне шейсет секунди, през които неспирно очакваше да получи куршум между плешките, но той така и не долетя. Тя скочи на улицата и се затича към площада, където синият трамвай вече бе започнал да се спуска по обратния път в бурята. Алисия се качи в движение, без да обръща внимание на укоризнения поглед на контрольора, и се стовари на една от седалките. Бе прогизнала и трепереше – сама не знаеше дали от студ, или от облекчение.