Завари го седнал под дъжда, сгушен на стъпалото на входа. Алисия премина през локвите, залели улица „Авиньон“, и се спря пред него. Разбра какво е станало, без да е нужно той да каже нещо. Фернандито вдигна глава и я погледна с насълзени очи.
– Къде е Варгас? – попита тя.
Момчето сведе поглед.
– Не се качвайте – промълви.
Алисия взе стъпалата по две наведнъж, пренебрегвайки болката, която дълбаеше таза ѝ и сковаваше хълбока ѝ. Когато стигна до площадката на четвъртия етаж, се спря пред открехнатата врата на квартирата на Варгас. Във въздуха се носеше сладникав метален мирис. Тя бутна вратата навътре и видя тялото, проснато в тъмна блестяща локва. Обзе я такъв силен студ, че дъхът ѝ секна и тя трябваше да се хване за рамката на вратата. Краката ѝ трепереха, когато се приближи до трупа. Очите на Варгас бяха отворени. Лицето му напомняше восъчна маска, смазана от удари почти до неузнаваемост. Алисия коленичи до него. Погали бузата му. Беше изстинал. Очите ѝ се замъглиха от гневни сълзи и едва сподави един стон.
До трупа имаше прекатурен стол. Алисия го изправи и седна на него, загледана мълчаливо в тялото. Огънят в хълбока ѝ си проправяше път през костите ѝ. Тя се удари силно с юмрук по старата рана; за миг болката я заслепи и едва не падна на пода. Продължи да се удря, докато Фернандито, видял сцената от прага, я хвана за ръцете и я спря. Прегърна я, за да я обездвижи. Остави я да вие от болка, докато почти изгуби дъх.
– Не сте виновна вие – повтаряше ѝ той.
Когато Алисия спря да трепери, Фернандито покри трупа с одеяло, което намери върху едно кресло.
– Провери джобовете му – нареди тя.
Момчето претърси палтото и сакото на полицая. Намери портфейла му, няколко монети, лист хартия със списък от цифри и една визитна картичка, на която пишеше:
Мария Луиса Алкайне
Помощник-секретар
Дирекция „Архиви и документи“
Граждански регистър на Барселона
Подаде ѝ намереното и Алисия го огледа. Тя запази списъка и визитката, а останалите неща върна на Фернандито, като му нареди да ги сложи пак там, където ги е открил. Младата жена не откъсваше очи от силуета на Варгас, който се очертаваше под одеялото. Момчето почака няколко минути, преди да се приближи отново до нея.
– Не можем да останем тук – рече ѝ накрая.
Алисия го изгледа, сякаш не го разбираше или не го чуваше.
– Дайте ми ръка.
Тя отклони предложението му за помощ и се опита да се изправи сама. Фернандито забеляза, че лицето ѝ се изкриви от болка. Обви я с ръце и ѝ помогна да стане. Щом стъпи на крака, Алисия направи няколко крачки, като се мъчеше да прикрие накуцването си.
– Мога и сама – каза.
Гласът ѝ бе станал леден. Погледът ѝ бе непроницаем и вече не изразяваше никакви чувства, дори когато се извърна към Варгас за последен път. „Затворила е вратите и е спуснала всички резета“ – помисли си Фернандито.
– Да вървим – промълви тя и закуцука към изхода.
Момчето я хвана под ръка и я поведе към стълбището.
Седнаха на една закътана маса в „Гран Кафе“. Фернандито поръча две чаши кафе с мляко и чаша коняк, която изсипа в едно от кафетата и го подаде на Алисия.
– Изпийте това. Ще се стоплите.
Тя взе чашата и засърба бавно. Дъждът рисуваше по прозореца струи, които закриваха сивата пелена, спуснала се над града. Когато страните на Алисия възвърнаха цвета си, Фернандито ѝ разказа всичко, което се бе случило.
– Не биваше да го проследяваш до онова място – рече тя.
– Нямах намерение да го оставя да избяга – отвърна момчето.
– Сигурен ли си, че е мъртъв?
– Не зная. Стрелях по него два или три пъти с оръжието на капитан Варгас. Не може да е бил на повече от два метра. Беше тъмно като в рог...
Алисия сложи ръка върху неговата и му се усмихна едва-едва.