– Добре съм – излъга я той.
– Револверът още ли е у теб?
Фернандито поклати глава.
– Изтървах го, докато бягах оттам. Какво ще правим сега?
Алисия помълча няколко мига, взирайки се в прозореца с празен поглед. Чувстваше как болката в таза ѝ пулсира в ритъма на сърцето ѝ.
– Не трябва ли да вземете едно от ония хапчета? – попита Фернандито.
– След това.
– След кое?
Алисия го погледна в очите.
– Имам нужда да направиш още нещо за мен.
Момчето кимна.
– Каквото и да е.
Тя бръкна в джоба си и му подаде един ключ.
– Това е ключът от моя апартамент. Вземи го.
– Не ви разбирам.
– Искам да отидеш в дома ми. Увери се, че няма никого вътре, преди да влезеш. Ако вратата е отворена или ключалката изглежда разбита, бягай оттам и не спирай, докато не се прибереш вкъщи.
– Вие няма ли да дойдете с мен?
– Щом влезеш в трапезарията, погледни под канапето. Там ще намериш кутия с книжа и документи. В нея има един плик с бележник вътре. На плика пише „Изабела“. Разбра ли ме?
Той направи утвърдителен жест.
– Изабела.
– Искам да вземеш тази кутия и да я прибереш. Прибери я на такова място, където никой да не я намери. Ще можеш ли да направиш това за мен?
– Да, не се тревожете. Но...
– Никакви „но“. Ако се случи нещо с мен...
– Не говорете така.
– Ако се случи нещо с мен – настоя Алисия, – не можеш да отидеш дори в полицията. Ако не се върна да взема тези документи, изчакай няколко дни и ги занеси в книжарница „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“. Знаеш ли къде е?
– Знам...
– Преди да влезеш, провери дали някой не наблюдава книжарницата. При най-малкото подозрение отмини и изчакай друг момент. Когато влезеш там, попитай за Фермин Ромеро де Торес. Повтори името.
– Фермин Ромеро де Торес.
– Не се доверявай на никого другиго. Не можеш да се довериш на никого другиго.
– Плашите ме, госпожице Алисия.
– Ако стане нещо с мен, предай му документите. Кажи му, че идваш от мое име. Разкажи му какво се е случило. Обясни му, че сред тези документи е дневникът на Изабела Жисперт, майката на Даниел.
– Кой е Даниел?
– Кажи на Фермин, че трябва да го прочете и да реши дали да го даде на Даниел или не. Нека той да отсъди.
Фернандито кимна. Алисия се усмихна тъжно. Хвана ръката му и я стисна силно. Той поднесе нейната ръка към устните си и я целуна.
– Съжалявам, че те забърках в това, Фернандито. И те натоварих с тази отговорност... Нямах право.
– Радвам се, че го направихте. Няма да ви подведа.
– Зная... И едно последно нещо. Ако не се върна...
– Ще се върнете.
– Ако не се върна, не разпитвай за мен в болниците, в полицията или където и да е. Свикни с мисълта, че никога не си ме познавал. Забрави ме.
– Аз никога няма да ви забравя, госпожице Алисия. Такъв съм си будала...
Алисия се изправи. Беше очевидно, че болката я измъчваше като нажежени клещи, но тя се усмихна на момчето, сякаш това бе просто някакво временно неудобство.
– Отивате да потърсите онзи мъж, нали?
Тя не отговори.
– Кой е той? – попита Фернандито.
Алисия извика в мислите си описанието, което момчето бе направило на убиеца на Варгас.
– Представя се под името Ровира – отвърна тя. – Но не зная кой е.
– Който и да е, ако все още е жив, е много опасен.
Фернандито се изправи, готов да я придружи. Алисия го спря.
– Това, от което наистина имам нужда, е да отидеш в дома ми и да изпълниш молбата ми.
– Но...
– Не спори с мен. И ми се закълни, че ще направиш точно каквото ти казах.
Фернандито въздъхна.
– Заклевам се.
Алисия му отправи една от своите убийствени усмивки, които толкова пъти бяха замъглявали и малкото разум, даден му от Бога; после закуцука към изхода. Фернандито я погледа как се отдалечава под дъжда, по-крехка от всякога. Почака да се скрие от очите му, остави няколко монети на масата и пресече улицата, за да отиде в Алисиното жилище. На влизане се натъкна на леля си Хесуса, портиерката, която бършеше залетия от дъжда под на площадката с парцал, увит в края на една метла. Когато го видя да влиза с ключ в ръка, Хесуса се начумери неодобрително. Фернандито разбра, че леля му, която имаше клинично око за клюкарски истории и орлово зрение за всичко, което не я засягаше, сигурно бе видяла сценката в „Гран Кафе“ на отсрещния тротоар, включително и целуването на ръка.
– Никога не си вземаме поука, а, Фернандито?
– Не е това, което изглежда, лельо.
– Как изглежда – хич няма да отварям дума, но като твоя леля и единствен човек със здрав разум в цялото семейство трябва да ти повторя онова, което съм ти казвала хиляди пъти.