– Че госпожица Алисия не е жена за мен – цитира момчето по памет.
– И че един ден ще ти разбие сърцето, както казват по радиото – добави Хесуса.
От този ден вече бяха минали години, но Фернандито предпочете да не задълбава в темата. Портиерката се приближи до него, усмихна му се нежно и го щипна по бузите, сякаш все още беше десетгодишен.
– Искам само да не страдаш. А госпожица Алисия – и знай, че ми е мила, сякаш ми е роднина – е като ходеща бомба: когато най-малко очакваш, ще гръмне и ще отнесе всичко край себе си, да ми прости Господ, че го казвам.
– Знам, лельо, знам. Не се тревожете, знам какво правя.
– Това каза и чичо ти в деня, в който се удави.
Фернандито се наведе, за да я целуне по челото, после се качи по стълбите. Влезе в жилището на Алисия и остави вратата открехната, докато изпълняваше получените указания. Намери кутията, която му бе описала, под канапето във всекидневната. Отвори я и огледа бегло купчината документи, сред които се подаваше плик с надпис:
Изабела
Не се осмели да го отвори. Затвори кутията и се зачуди кой ли беше тоя Фермин Ромеро де Торес, заслужил пълното доверие на Алисия, на когото тя се уповаваше като на последно спасение. Предположи, че във всеобщата бъркотия имаше много други хора в нейния живот, които той не познаваше и които играеха далеч по-важна роля от неговата.
„А ти май си мислеше, че си единственият...“
Взе кутията и тръгна към вратата. Преди да излезе и да затвори след себе си, погледна за последен път жилището на Алисия, убеден, че никога вече няма да стъпи там. Когато стигна до вестибюла, видя, че леля му, въоръжена с метлата, все още се бореше с дъжда, който се процеждаше във входа. Момчето се спря за миг.
– Страхливец – промърмори сам на себе си. – Не биваше да я оставяш да отиде там.
Хесуса прекъсна работата си и го погледна заинтригувана.
– Какво казваш, миличък?
Фернандито въздъхна.
– Лельо? Може ли да ви помоля за една услуга? – попита той.
– Разбира се. Само кажи с тая твоя захарна устица.
– Имам нужда да ми приберете тази кутия някъде, където никой да не може да я намери. Много е важно. Не казвайте на никого, че е у вас. Даже и на полицията, ако дойдат да ви питат. На никого.
Лицето на портиерката помръкна. Тя хвърли един поглед на кутията и се прекръсти.
– Ай, ай, ай... В каква каша сте се забъркали?
– Нищо, което да не може да се оправи.
– И чичо ти все това казваше.
– Зная. Ще ми направите ли тази услуга? Много е важно.
Хесуса кимна тържествено.
– Ще се върна след малко.
– Заклеваш ли се?
– Разбира се.
Той излезе на улицата под дъжда, избягвайки разтревожения поглед на леля си. Изпитваше такъв страх, че почти не забелязваше студа, който го пронизваше до кости. Докато вървеше към онова, което можеше да се окаже последният ден от краткия му живот, си каза, че благодарение на Алисия бе научил поне две полезни неща, които щяха да му служат винаги, стига да преживееше изпитанието. Първото бе да лъже. Второто, което все още усещаше на гърба си, бе, че нарушените клетви са малко като разбитите сърца: след първия път всички следващи изглеждат фасулска работа.
28
Алисия се спря на ъгъла на улица „Ланкастър“ и погледа входа на старата фабрика за манекени в продължение на няколко минути. Вратичката, през която бе влязъл Фернандито, все още бе открехната. Цехът се помещаваше в двуетажна сграда от тъмен камък, увенчана с изпъкнал покрив. Прозорците на горния етаж бяха зазидани с тухли и потъмнели от мръсотия дъски. На фасадата стърчеше напукана разклонителна кутия, а от две дупки, пробити в камъка с бормашина, се подаваха телефонни жици. С изключение на тези подробности, сградата изглеждаше изоставена като повечето стари промишлени цехове в тази част на Равал.
Алисия се приближи, като се движеше покрай фасадата, за да не бъде забелязана от входа. Заради проливния дъжд улиците бяха опустели, тъй че тя не се поколеба да извади оръжието и да пристъпи към притворената вратичка с насочено натам дуло. Отвори я докрай и огледа светлия тунел, който се очертаваше във вестибюла. Влезе с вдигнат револвер, държейки го с две ръце. Отвътре я лъхна слабо въздушно течение, напоено с миризмата на стара канализация и на керосин или някакво друго гориво.
Входът водеше към помещение, принадлежало вероятно към търговската част на цеха. Видно място заемаха един тезгях, комплект празни витрини и двама манекени, обвити в белезникаво полупрозрачно покривало. Алисия заобиколи тезгяха и се приближи до входа към задната стая, който бе закрит със завеса от дървени топчета. Канеше се да влезе там, когато кракът ѝ се натъкна на някакъв метален предмет. Без да сваля револвера, тя хвърли бърз поглед към пода и видя оръжието на Варгас. Взе го и го прибра в левия джоб на жакета си. Дръпна завесата и се озова пред коридор, който потъваше в недрата на сградата. Във въздуха все още се носеше мирис на барут. Бледи отражения трептяха по тавана. Алисия заопипва стената, докато намери един електрически ключ. Натисна го и коридорът се освети от гирлянда нисковолтажни лампички, окачени на кабел. Слабата червеникава светлина, която излъчваха, разкри тесен проход с лек наклон надолу. На няколко метра от входа стената бе опръскана с тъмни петна, сякаш я бе заляла струя червена боя. Поне един от куршумите, изстреляни от Фернандито, бе улучил целта. Може би и повече. На пода имаше кървава диря, която се губеше навътре в коридора. Малко по-нататък Алисия намери ножа, с който Ровира се бе опитал да нападне момчето. Острието бе изцапано с кръв, която, както осъзна Алисия, бе на Варгас. Младата жена продължи напред и не се спря, докато не зърна призрачна светлина, която извираше от края на тунела.