– Ровира? – извика тя.
В дъното на коридора затанцуваха сенки и се чу шумолене от нещо, което се влачеше в мрака. Алисия се опита да преглътне, но устата ѝ бе пресъхнала. Не си даваше сметка, че откак бе влязла в коридора, вече не усещаше болката в хълбока, нито студа от прогизналите си дрехи. Изпитваше само страх.
Вървеше, нехаейки за звука от подметките си, които чаткаха по влажния и лепкав под.
– Ровира, зная, че сте ранен. Излезте да поговорим.
Собственият ѝ глас ѝ се стори пресеклив и уплашен, но поне посоката, в която се разнасяше ехото, ѝ служеше за водач. Когато стигна до края на тунела, Алисия се спря. Пред нея се разкри обширно помещение с висок таван. Тя огледа останките от работните маси, инструментите и машините. През една капандура в дъното на цеха проникваше бледо призрачно сияние.
Те висяха от тавана на въжета, които им придаваха вид на обесени трупове, окачени на половин метър от пода. Мъже, жени и деца – манекени с облекло от друго време, които се поклащаха в сумрака като души, пленени в тайно чистилище. Бяха цели дузини. Някои имаха усмихнати лица и стъклени погледи, други бяха недовършени. Алисия усети как сърцето ѝ тупти в гърлото. Пое дълбоко дъх и навлезе сред тях. Докато напредваше бавно, ръцете им галеха лицето и косата ѝ. Раздвижени от преминаването ѝ, окачените фигури се полюляваха леко.
Ехото от потракването на дървените тела се носеше из халето. Освен него се долавяше и някакъв механичен шум. С приближаването до дъното на цеха миризмата на керосин се усилваше. Алисия остави зад себе си гората от провесени тела и зърна една индустриална машина, която вибрираше и излъчваше валма от пàра. Генератор. Встрани се издигаше камара от останки и бракувани части. Глави, ръце и разчленени торсове се смесваха в безредна купчина, която ѝ напомни за струпаните по улиците тела, които бе видяла след бомбардировките по време на войната.
– Ровира? – извика тя отново. Не защото очакваше отговор, а по-скоро за да чуе собствения си глас.
Беше сигурна, че той я наблюдава от сенките в някой ъгъл. Обходи халето с поглед, взирайки се внимателно в релефите, загатнати в сумрака. Не забеляза никакво движение. Зад купчината отломки от фигури се виждаше една врата, под която се провираха кабели, свързани с генератора. Слаба електрическа светлина очертаваше рамката ѝ. Алисия се помоли за миг да намери там вътре бездиханното тяло на Ровира, проснато на пода. После се приближи до вратата и я отвори с ритник.
29
Стаята беше правоъгълно помещение с черни стени без прозорци, което миришеше на влага и напомняше крипта. От тавана висяха редица голи електрически крушки, пръскащи жълтеникава светлина; те излъчваха леко жужене, сякаш рояк насекоми лазеха по стените. Преди да влезе, Алисия огледа всеки сантиметър. От Ровира нямаше и следа.
Грубо легло с метална рамка заемаше един от ъглите. Бе покрито с две стари одеяла, а дървена щайга от едната му страна играеше ролята на нощна масичка. Върху нея имаше черен телефон, свещи и стъклено шише, пълно с монети. Изпод дюшека се подаваха стар куфар, чифт обувки и една кофа. До леглото стоеше голям гардероб от дялано дърво – антикварна вещ, която човек би очаквал да види в донякъде луксозно жилище, а не в промишлен цех. Вратите му бяха почти затворени, но между тях зееше няколкосантиметров отвор. Алисия се приближи полека, готова да изпразни револвера. За миг си представи как Ровира се спотайва вътре, усмихва се и само я чака да разсее вниманието си, докато отваря гардероба.
Държейки здраво оръжието с две ръце, тя ритна вратата, която се отвори бавно. Гардеробът беше празен. На една летва висяха дузина голи закачалки. В долната част Алисия намери картонена кутия с един-единствен надпис: