САЛГАДО
Издърпа кутията и съдържанието се разпиля в краката ѝ. Накити, часовници и други ценни предмети. Превързани с шнурове пачки банкноти, които изглеждаха излезли от обращение. Златни кюлчета, изковани набързо и без особена прецизност. Алисия коленичи и загледа тази плячка – едно малко състояние. Това сигурно бе съкровището, което Себастиан Салгадо, бивш затворник в Монжуик и пръв заподозрян за изчезването на Валс, бе скрил в едно шкафче на Северната гара и бе мечтал да си възвърне, когато министърът бе издействал освобождението му две десетилетия по-късно. Салгадо така и не бе успял да прибере урожая от своите престъпления и грабежи. Отваряйки шкафчето, бе намерил само един празен куфар и бе умрял със съзнанието, че е ограбен крадец. Някой го бе изпреварил. Някой, който бе знаел за плячката и за интригата с анонимните писма, изпращани на Валс години наред. Някой, който бе дърпал конците на тази история дълго преди министърът да изчезне.
Лампите примигнаха за миг и Алисия се обърна сепната. Именно тогава я видя. Заемаше цяла стена – от пода до тавана. Младата жена се приближи бавно и когато проумя какво вижда, коленете ѝ се подкосиха и тя отпусна ръце.
Мозайката бе съставена от десетки, стотици фотографии, изрезки и бележки. Беше изработена с изключителна прецизност и с усърдието на златар. Всички изображения, без изключение, бяха на Алисия. Тя позна моментални снимки от първите си години в звеното редом със стари фотографии, на които бе още дете в сиропиталището „Рибас“. Колекцията включваше десетки заснети от разстояние снимки, на които се виждаше как тя върви по улиците на Мадрид или Барселона, стои пред входа на хотел „Палас“, седи в някое кафене с книга в ръка, слиза по стълбите на Националната библиотека, пазарува в разни столични магазини и дори се разхожда край Стъкления дворец в парка Ретиро. Една от фотографиите я показваше на вратата на стаята ѝ в хотел „Испания“.
Намери изрезки от вестници, описващи подробно случаи, в чието разрешаване бе участвала, но тези статии, разбира се, никога не споменаваха Алисия, нито пък звеното, а приписваха всички заслуги на полицията или на Гражданската гвардия. Под мозайката имаше маса, подредена като своеобразен олтар, върху който Алисия разпозна всевъзможни предмети, свързани с нея: менюта от ресторанти, които си спомняше, че е посещавала, хартиени салфетки, на които си бе записала нещо, бележки, написани собственоръчно от нея, винена чаша със следа от червило по ръба, угарка, остатъците от билета ѝ за влака от Мадрид до Барселона...
В единия край на масата имаше стъклен съд. В него бяха поставени като реликви части от бельото ѝ, които ѝ липсваха от нощта, когато някой бе влязъл в дома ѝ, докато тя се намираше под въздействието на лекарствата. Чифт нейни чорапи бяха акуратно изпънати върху масата и закрепени с карфици. До тях почиваше книгата на Виктор Матаиш от поредицата „Лабиринтът на духовете“, открадната от нейното жилище. Алисия изпита нужда да избяга от това кошмарно място.
Така и не видя фигурата, която зад гърба ѝ се надигна бавно от купчината разчленени тела и се отправи към нея.
30
Когато разбра какво се случва, вече беше късно. Чу пресекливо дишане зад себе си и щом се обърна, нямаше време да се прицели. Жесток удар разтърси вътрешностите ѝ. От пробождането дъхът ѝ секна и тя падна на колене. Едва тогава го видя ясно и разбра защо не бе го забелязала на влизане. Той носеше бяла маска, която покриваше лицето му. Беше гол и държеше в ръка някакъв предмет, който приличаше на шило.
Алисия се опита да стреля по Ровира, но той я намушка в ръката с металния шип. Револверът се търкулна на пода. Мъжът я хвана за врата и я повлече към леглото. Стовари я там и я обездвижи, като седна върху краката ѝ. Сграбчи дясната ѝ ръка, която бе пронизал с шилото, ѝ се наведе, за да я завърже за пръчките на леглото с тел. Докато правеше това, маската му се изхлузи и Алисия видя разкривеното му лице на сантиметри от своето. Погледът на Ровира беше стъклен, а по кожата от едната страна на лицето му имаше изгаряния от изстрел в упор. Едното му ухо кървеше. Той се усмихваше като дете, което се кани да откъсне крилцата на някое насекомо и да се любува на агонията му.
– Кой си ти? – попита Алисия.
Ровира я гледаше, наслаждавайки се на момента.
– Мислиш се за много умна, а още не си разбрала? Аз съм ти. Аз съм всичко, което ти трябваше да бъдеш. Отначало ти се възхищавах. Но после осъзнах, че си слаба и че няма какво да науча от теб. По-добър съм от теб. По-добър съм, отколкото ти някога би могла да бъдеш...