Беше оставил шилото на леглото. Алисия прецени, че ако разсее вниманието му за миг, може би ще успее да достигне инструмента с лявата си ръка, която бе свободна, и да го забие във врата или в очите му.
– Не ми причинявай болка – замоли го тя. – Ще направя каквото поискаш...
Той се изсмя.
– Скъпа, онова, което искам, е именно да ти причиня болка. Много болка. Заслужих си го...
После я сграбчи за косата, притисна главата ѝ към леглото и облиза устните и лицето ѝ. Тя затвори очи и заопипва одеялото, търсейки шилото. Ръцете на Ровира зашариха по торса ѝ и се спряха на старата травма на хълбока ѝ. Алисия тъкмо бе докоснала дръжката на шилото, когато Ровира прошепна в ухото ѝ:
– Отвори си очите, курво. Искам хубаво да видя лицето ти, когато усетиш това.
Младата жена отвори очи. Знаеше какво ще последва и се молеше да изгуби свяст още при първия удар. Ровира се поизправи, вдигна юмрук и го стовари с всичка сила върху травмираното място. Алисия нададе оглушителен писък. Ровира, стаята, светлината и студът, който чувстваше във вътрешностите си – всичко изчезна. Съществуваше само болката, пронизваща костите ѝ като електрически ток, който я накара да забрави коя е и къде се намира.
Ровира се изсмя, виждайки как тя подбели очи и тялото ѝ се изопна като въже. Той издърпа нагоре полата ѝ, докато се показа белегът, покриващ хълбока ѝ като черна паяжина, и прокара пръсти по кожата ѝ. Наведе се, за да целуне старата рана, после я заудря, докато си разби юмрука в костите на таза ѝ. Накрая, когато от гърлото на Алисия вече не излизаше никакъв звук, мъжът спря. Тя се гърчеше, потънала в кладенец от агония и мрак. Ровира взе отново шилото и обходи с острието му мрежата от тъмни капиляри, която прозираше през бледата кожа на хълбока ѝ.
– Погледни ме – нареди ѝ той. – Аз съм твоят заместник. И ще бъда много по-добър от теб. От сега нататък аз ще съм фаворитът.
Тя го изгледа предизвикателно. Ровира ѝ намигна.
– Това е моята Алисия – каза.
Умря с усмивка на уста. Така и не видя, че Алисия успя да извади револвера, който бе прибрала в левия джоб на жакета си. Когато Ровира започна да рови в раната ѝ с шилото, тя вече бе опряла дулото под брадичката му.
– Умница – промърмори той.
В следващия миг лицето му се превърна в облак от кости и кръв. Вторият изстрел от упор го отхвърли назад. Голото тяло, което все още стискаше шилото в ръка, падна по гръб на пода с димяща дупка в гърдите. Алисия пусна оръжието и се помъчи да освободи дясната си ръка, завързана за леглото. Адреналинът бе притъпил болката, но тя знаеше, че това ще е за кратко; рано или късно, когато страданието я връхлетеше отново, щеше да изгуби съзнание. Трябваше да се махне от това място час по-скоро.
Успя да се надигне и да седне на леглото. Опита се да се изправи, но трябваше да изчака няколко минути, защото краката не я държаха и изпитваше непонятна слабост. Беше ѝ студено. Много студено. Най-сетне успя да стане, като почти зъзнеше, и се задържа права, подпирайки се на стената. Тялото и дрехите ѝ бяха изцапани с кръвта на Ровира. Не усещаше дясната си ръка, чувстваше само едно тъпо туптене. Огледа раната, оставена от шилото. Не изглеждаше добре.
Точно тогава телефонът до леглото иззвъня. Алисия едва сподави вика си.
Остави го да звъни близо минута, взирайки се в него така, сякаш беше бомба, която щеше да гръмне всеки миг. Накрая вдигна слушалката и я допря до ухото си. Заслуша, затаила дъх. Последва дълга пауза, сетне – след лекото жужене заради междуградския разговор – се чу нечие отмерено дишане.
– Там ли си? – попита един глас.
Алисия усети, че слушалката трепери в ръката ѝ.
Беше гласът на Леандро.
Тя изпусна телефона и се отправи към вратата, като се олюляваше. Когато мина край олтара, издигнат от Ровира, се спря. Яростта ѝ даде сили да се върне в цеха, да вземе един от бидоните с керосин, които стояха до генератора, и да изпразни съдържанието му на пода. Лепкавата течност се разля из стаята, обграждайки трупа на Ровира като черно огледало, от което се издигаха спирали от дъгоцветна пàра. На минаване край генератора Алисия изтръгна един от кабелите и го пусна на пода. Докато вървеше сред висящите от тавана манекени към коридора, който водеше към изхода, чу пращенето зад гърба си. Внезапно въздушно течение разклати заобикалящите я фигури, когато пламъците избухнаха. Кехлибарено сияние я съпътстваше по коридора. Тя напредваше с колебливи крачки, като се подпираше по стените. Никога не бе изпитвала такъв студ.
Помоли се на небесата или на ада да не я оставят да умре в тунела, да стигне поне до онзи праг от светлина, който се виждаше в дъното. Бягството ѝ се стори безкрайно. Имаше чувството, че се катери из търбуха на някакъв звяр, който я е глътнал, и пълзи обратно към устата му, за да не бъде смляна. Топлината, която се носеше из тунела от пламъците зад гърба ѝ, не смогваше да стопи ледената прегръдка, която я бе сковала. Алисия не се спря, докато не прекоси вестибюла и не излезе навън. Пое отново дъх и усети милувката на дъжда. Една фигура се приближаваше стремително към нея по улицата.