Тя се отпусна в обятията на Фернандито, който я прегърна. Усмихна му се, но момчето я гледаше с ужас. Пипна с ръка корема си там, където бе усетила първия удар. Топлата кръв се стичаше между пръстите ѝ и се размиваше под дъжда. Вече не чувстваше болка, само студ – студ, който ѝ нашепваше да си отиде, да затвори клепачи и да се предаде на един вечен сън, който обещаваше покой и истина. Алисия погледна Фернандито в очите и му се усмихна.
– Не ме оставяй да умра тук – промълви тя.
31
Бурята бе прогонила минувачите от улиците и бе оставила книжарницата без клиенти. Заради потопа Фермин реши да посвети работния ден на административни задачи и съзерцателен труд. Нехаейки за грохота на гръмотевиците и за атаките на дъжда, който като че ли искаше да събори витрината, той включи радиото. Търпеливо, сякаш преодоляваше съпротивата на ключалката на някой сейф, повъртя скàлата, докато попадна на един голям оркестър, който тъкмо подхващаше началните тактове на „Сибоней“70. Още при първите звуци на тимпана Фермин започна да се поклаща в карибски ритъм, докато се готвеше да поднови реставрацията на едно шесттомно издание на „Парижките потайности“ от Йожен Сю, използвайки Даниел като чирак и помощник.
– Това го танцувах с моята малка мулатка в кабаре „Тропикана“ в Хавана, когато бях млад и кръшен. Какви спомени ми носи... Ако вместо тая чаровна външност имах талант за литература, щях да напиша „Хаванските потайности“ – заяви Фермин.
– Ерос спечели, а Парнас загуби – отсъди Беа.
Фермин се отправи към нея с отворени обятия и танцова стъпка, като се полюляваше в кубински ритъм.
– Госпожо Беа, елате да ви покажа основните стъпки на сон монтуно, че мъжът ви танцува така, сякаш е обут с циментови налъми, и вие не познавате екстаза на афрокубинския ритъм. Хайде да се забавляваме...
Беа изтича да се скрие в задната стая, за да приключи счетоводните сметки и да се отдалечи от танцуващия и тананикащ Фермин.
– Хей, жена ви понякога е по-скучна и от висенето в общинския кадастър.
– На мен ли го разправяте – отвърна Даниел.
– Всичко се чува – предупреди ги гласът на Беа от задната стая.
И двамата се обнадеждиха, когато отвън някой удари спирачки върху мокрия паваж. Вдигайки очи, видяха едно такси, спряло под проливния дъжд пред витрината на „Семпере и синове“. В небето блесна светкавица и за миг автомобилът заприлича на каляска от разтопено олово, димящо под дъжда.
– Както казваха старите, трябваше да стана таксиметров шофьор – рече Фермин.
Останалото се разви с катастрофална скорост. Едно мокро до кости момче с ужасено лице слезе от таксито и като видя на вратата табелата ЗАТВОРЕНО, заудря по стъклото с юмруци. Фермин и Даниел се спогледаха.
– Пък нека после разправят, че в тая страна хората нямат желание да купуват книги.
Даниел отиде да отвори. Момчето, което изглеждаше на ръба на припадъка, притисна ръка до гърдите си, пое дълбоко дъх и почти извика:
– Кой от вас е Фермин Ромеро де Торес?
Фермин вдигна ръка.
– Ей тук, мъжагата с мускулите.
Фернандито се втурна към него и го задърпа за ръката.
– Имам нужда от вас – замоли той.
– Вижте, момко, не се обиждайте, но изумителни жени много пъти са ми казвали същото, а съм успявал да устоя.
– Алисия – изрече Фернандито запъхтян. – Мисля, че умира...
Фермин пребледня. Хвърли разтревожен поглед към Даниел и без да каже дума, се остави да го отведат на улицата и влезе в таксито, което потегли стремително.
Беа, която тъкмо се бе подала иззад завесата на задната стая и бе видяла сцената, погледна Даниел озадачена.
– Какво става?
Съпругът ѝ въздъхна угрижено.
– Лоши новини – промърмори той.
Щом се озова в колата, Фермин се натъкна на погледа на шофьора.
– Ето го и липсващия. Къде отиваме сега?
Фермин се опита да се ориентира в ситуацията. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че восъчнобледата фигура с унесен поглед, която лежеше на задната седалка, бе Алисия. Фернандито крепеше главата ѝ с ръце и едва се сдържаше да не заплаче от паника.