Един час по-късно Фермин и Фернандито все още очакваха новини от операционната. По настояване на Фермин момчето изпи чаша горещо какао и донякъде се съвзе и успокои.
– Фермин, мислите ли, че налапаха тази въдица? Не се ли поувлякохте с неприличните подробности?
– Фернандито, важното е, че посяхме съмнение. Когато лъжем, трябва да имаме предвид не правдоподобността на измамата, а алчността, суетата и глупостта на слушателя. Човек никога не лъже хората; те сами се лъжат. Добрият лъжец просто пробутва на глупаците онова, което искат да чуят. Това е тайната.
– Говорите ужасни неща – възрази Фернандито.
Фермин сви рамене.
– Зависи от гледната точка. В тая комична пиеска за облечени в коприна маймуни, която е светът, лъжата е хоросанът, който споява всичко. Хората – било то от страх, от интерес или наивност – дотолкова свикват да повтарят свои и чужди лъжи, че накрая лъжат дори когато си мислят, че казват истината. Това е бедата на нашето време. Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.
– Не мога да приема това, което казвате. Повечето хора са свестни и добри. Просто някои гнили ябълки създават лошо име на останалите. Убеден съм в това.
Фермин обичливо го потупа по коляното.
– Така е, защото още сте много зелен и малко глупавичък. На младини човек вижда света такъв, какъвто трябва да бъде, а на старини – такъв, какъвто е в действителност. Някой ден и вие ще се излекувате.
Момчето унило увеси глава. Докато то отбиваше атаките на фатализма, Фермин оглеждаше хоризонта. По коридора се задаваха две пращящи от здраве медицински сестри с тесни униформи. Добре сложените им фигури и кръшната им походка предизвикаха трепет в долните части на Ферминовата душа. Поради липса на по-важно занимание, с което да запълни чакането, той им направи рентгенография с вещо око. Едната от тях, която имаше вид на новачка и беше най-много деветнайсетгодишна, му хвърли мимоходом поглед, показващ, че тя не е лъжица за неговата уста, и се изсмя. Другата, която явно бе по-закалена в общуването с безделниците, висящи по коридорите, го изгледа осъдително.
– Свиня – промърмори младата.
– Ех, да се забавляваме, докато не са ни изяли червеите – рече Фермин.
– Не знам как можете да мислите за тия неща, докато госпожица Алисия е между живота и смъртта.
– Винаги ли си служите с банални фрази, или сте се научили на празнословие от кинопрегледите? – отвърна библиографският съветник на „Семпере и синове“.
Последва дълго мълчание. Накрая Фермин, който тъкмо изследваше залепеното с лейкопласт памуче на вената си, забеляза, че Фернандито го гледа изкосо и не смее да отвори отново уста.
– Сега пък какво има? – попита го той. – Да не би да ви се пишка?
– Чудех се дали се познавате отдавна с Алисия.
– Може да се каже, че сме стари приятели.
– Ама тя никога не ви е споменавала преди – отбеляза Фернандито.
– Така е, защото не бяхме се виждали повече от двайсет години и всеки от двама ни мислеше другия за умрял.
Момчето го гледаше озадачено.
– А каква е вашата история? Влюбчив наивник, уловен в мрежите на царицата на нощта, или доброволен светец?
Фернандито се замисли.
– По-скоро първото, предполагам.
– Не се срамувайте, такъв е животът. Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите – това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.
– Говорите като по книга, Фермин.
– Ако книгите можеха да говорят, нямаше да има толкова глухи на света. Това, от което имате нужда вие, Фернандито, е да не допускате други да ви пишат диалога. Използвайте главата, която Бог е сложил на шийните ви прешлени, и си напишете сам либретото, че светът гъмжи от спекуланти, жадни да ви напълнят канчето с глупостите, които са им изгодни, за да може все те да яздят магарето и да държат тоягата и моркова. Разбирате ли ме?
– Май че не.
– Така стоят нещата. Е, добре, понеже вече сте по-спокоен, ще ви помоля да ми разкажете отново всичко, което се случи. Този път отначало, подред и без авангардни стилистични средства. Дали ще можете да го направите?
– Ще се опитам.
– Давайте тогава.
Този път Фернандито разказа всичко – от игла до конец. Фермин го слушаше угрижен, допълвайки с догадки и разсъждения липсващите части от пъзела, който бе започнал да се подрежда в ума му.
– И къде са сега онези документи и дневникът на Изабела, които споменахте?