Фернандито се усмихна немощно.
– И как се прави това?
– Не ми казвайте, че не умеете да карате колело.
– Имах предвид разкопчаването на сутиен само с една ръка – уточни момчето.
Фермин го потупа по коляното със съучастническо намигване.
– Двамата с вас имаме да си говорим за много неща...
По воля на съдбата, преди Фермин да изнесе на Фернандито първия урок от своя ускорен курс по житейски истини, хирургът се появи в чакалнята, въздъхна тежко и се отпусна изтощен на един стол.
33
Хирургът беше от онези млади хора, които започват да оплешивяват още преди трийсетте от прекалено мислене. Беше висок и слаб, с остри черти и интелигентен поглед, преценяващ света иззад чифт очила от типа, наречен навремето „Труман“ в чест на американския президент, който с лека ръка пусна чудовищно големи атомни бомби над Империята на слънцето.
– Успяхме да стабилизираме състоянието ѝ, да затворим раната и да овладеем кръвоизлива. За момента няма инфекция, но я държим на антибиотици като предпазна мярка. Раната се оказа по-дълбока, отколкото изглеждаше. По чудо не е засегнала бедрената артерия, но зашиването беше много сложно. Ще издържи, ако отокът спадне, ако не се инфектира и имаме късмет. Времето ще покаже.
– Но ще прескочи трапа, нали, докторе?
Хирургът сви рамене.
– Зависи как ще се развият нещата през следващите четирийсет и осем часа. Пациентката е млада и сърцето ѝ е здраво. Човек с по-слаб организъм не би преживял операцията, но това съвсем не означава, че е вън от опасност. А ако получи и инфекция...
Фермин кимна, осмисляйки информацията. Хирургът го гледаше с професионално любопитство.
– Мога ли да попитам от какво е травмата на десния хълбок на пациентката?
– Злополука в детските години. По време на войната.
– Ясно... Сигурно ѝ причинява ужасни болки.
– Тя търпи като вол, но това понякога наистина влияе на характера ѝ.
– Ако излезе от това премеждие, бих могъл да ѝ помогна. Днес има възстановителни методи, които преди двайсет години не са били известни, и може би биха облекчили болките ѝ. Никой не бива да живее в такива страдания.
– Това е първото нещо, което ще кажа на Виолета, щом се събуди.
– Виолета ли? – попита докторът.
– Пациентката – уточни Фермин.
Хирургът го погледна изкосо. Макар и млад, съвсем не беше вчерашен.
– Вижте, не е моя работа, и не знам какво сте наговорили на оня лапнишаран Кол, но някой е ударил жестоко и почти е убил тази жена. Който и да...
– Зная – прекъсна го Фермин. – Повярвайте ми, осъзнавам всичко това. Кога ще можем да я измъкнем оттук?
Хирургът слисано повдигна вежди.
– Да я измъкнете оттук? В най-добрия случай пациентката ще има нужда от пълен покой в продължение на месец. Виолета, или както там ѝ е името, няма да отиде никъде, освен ако не искате да ѝ спретнете експресно погребение. Говоря ви съвсем сериозно.
Фермин внимателно се взираше в лицето му.
– А ако я пренесем на друго място?
– Това трябва да е друга болница. Но не бих ви го препоръчал.
Фермин кимна сериозно.
– Благодаря, докторе.
– Няма защо. След няколко часа, ако всичко е наред, ще я качим на етажа. Дотогава не можете да я видите. Казвам ви го, ако искате да поизлезете малко на въздух. Или ако имате да уредите нещо, нали ме разбирате. Засега пациентката е стабилна и прогнозата е умерено оптимистична.
– Умерено?
Хирургът се усмихна неопределено.
– Ако искате да ви дам не професионалното, а личното си мнение, това момиче все още не иска да умре. Понякога хората оживяват от чиста ярост.
Фермин направи утвърдителен жест.
– Жените са такива. Като им влезе някоя муха в главата...
Когато хирургът го остави насаме в стаята с момчето, Фермин надникна навън да прецени обстановката. Две фигури с униформи, които съвсем не изглеждаха медицински, се задаваха бавно откъм дъното на коридора.
– Хей, това не са ли две куки?
– Моля? – попита Фернандито.
– Полицаи. Вие какво, не четете ли комикси?
– Прав сте, наистина приличат на такива...
Фермин изръмжа и отново изтика Фернандито в стаята.
– Мислите ли, че администраторът се е обадил в полицията? – попита момчето.
– Тая работа ще се окаже по-сложна, отколкото я мислех. Нямаме време за губене. Фернандито, ще имам нужда от помощта ви.
– Само кажете какво да направя.
– Трябва да се върнете в книжарница „Семпере и синове“ и да поговорите с Беа.
– Беа?
– Жената на Даниел.
– И как ще позная коя е?
– Няма начин да я сбъркате – тя е най-умната от всички там. А на вид е истински бонбон, ама е скромна, да не си помислите нещо...