– И какво да ѝ кажа?
– Че ще се наложи да направим дамски гамбит по-рано от предвиденото.
– Дамски гамбит?
– Тя ще разбере. И нека да изпрати Даниел да предупреди Исаак.
– Исаак ли? Кой Исаак?
Фермин изсумтя, раздразнен от бавните рефлекси на Фернандито.
– Ако щете – Исаак Перал, изобретателят на подводницата. Просто Исаак и толкоз. Имате ли нужда да си го запишете?
– Не, запомних всичко.
– Тогава си плюйте на петите, че вече закъсняваме.
– А вие къде отивате?
Фермин му намигна.
– Една война не се печели без пехота...
34
Бурята вече беше отминала, когато Фермин излезе от болницата и пое по плажа към Соморостро. Източният вятър влачеше вълни, които се разбиваха в брега само на метри от цитаделата от колиби, простряла се докъдето поглед стигаше към стените на гробището Пуебло Нуево. Дори мъртвите разполагаха с по-хубави жилища от тия безименни души, които живуркаха някак на морския бряг, помисли си Фермин.
Подозрителни погледи го посрещнаха, когато влезе в първата уличка, оградена от бараки. Дрипави деца, женища с помръкнали от мизерията лица и преждевременно състарени мъже го оглеждаха мимоходом. След малко четирима младежи с враждебни изражения излязоха насреща му и му препречиха пътя.
– Да не си се загубил, пайо77?
– Търся Армандо – отвърна Фермин, без да показва никакъв признак на страх или безпокойство.
Един от младежите имаше белег, който разсичаше челото и бузата му. Той се приближи със заплашителна усмивка и предизвикателно се взря в очите му. Фермин не отклони поглед.
– Армандо – повтори. – Негов приятел съм.
Младежът прецени своя противник, когото можеше да изпрати на оня свят с един юмручен удар, и най-сетне се ухили.
– Ти не беше ли оня, умрелият? – попита той.
– Промених си решението в последния момент – рече Фермин.
– На плажа е – младежът посочи с глава.
Фермин направи жест, изразяващ признателност, и те се отдръпнаха от пътя му. Той повървя още стотина метра по уличката; местните хора вече не му обръщаха внимание. Пътят завиваше към морето и Фермин дочу детски смях и гласове, които долитаха от плажа. Продължи натам и след малко видя сцената, която бе събрала децата на брега.
Един стар товарен кораб, изхвърлен от бурята, бе заседнал на няколко метра от плажа. Корпусът се бе наклонил наляво, а килът и витлата се подаваха сред пяната. Вълните бяха съборили голяма част от товара, който се носеше по водата. Ято чайки кръжаха над останките от корабокрушението, докато екипажът се опитваше да спаси каквото можеше, а децата посрещаха с ликуване празника на опустошението. По-нататък се издигаше безкрайна гора от комини и фабрики, над които се плъзгаха облаци, носещи тътена на гръмотевиците и сиянието на бурята.
– Фермин – изрече един сериозен и спокоен глас.
Той се обърна и видя Армандо, принц на циганите и император на този забравен свят. Беше облечен с безупречен черен костюм и държеше в ръка лачените си обувки. Беше навил крачолите на панталона си, за да се разхожда по влажния пясък и да гледа как децата си играят сред вълните. Армандо посочи към гледката на корабокрушението и кимна.
– Нещастието на едни е сполука за други – отсъди той. – Какво ви води по тия места, приятелю мой – нещастие или сполука?
– Отчаяние.
– Винаги лош съветник.
– Но много убедителен.
Армандо кимна с усмивка. Запали цигара и предложи пакета на Фермин, който отклони поканата.
– Казаха ми, че са ви видели да излизате от Морската болница – рече Армандо.
– Имате очи навсякъде.
– Подозирам, че ви трябват ръце, не очи. Какво мога да направя за вас?
– Да спасите един живот.
– Вашият ли?
– Моя вече ви го дължа, Армандо. Идвам при вас заради един живот, който аз трябваше да спася преди години. Съдбата го остави в моите ръце, а аз я подведох.
– Съдбата ни познава по-добре, отколкото ние самите се познаваме, Фермин. Не мисля, че сте подвели когото и да е. Но долавям, че работата е спешна. Кажете ми подробностите.
– Може да се окаже сложно. И опасно.
– Ако беше лесно и безопасно, нямаше да ме обиждате, прибягвайки до мен за помощ. Как се казва?
– Алисия.
– Някоя изгора?
– Неизплатен дълг.
Ендая коленичи пред тялото и дръпна одеялото, което го покриваше.
– Той ли е? – попита.
Тъй като не получи отговор, се обърна. Застанал зад гърба му, Линарес гледаше трупа на Варгас с такова изражение, сякаш току-що го бяха зашлевили.
– Той ли е, или не е? – настоя Ендая.
Линарес кимна, затваряйки очи за миг. Ендая покри отново лицето на мъртвия полицай и се изправи. Закрачи бавно из стаята, като оглеждаше без особено внимание дрехите и другите разпилени предмети. Освен Линарес, двама от хората на Ендая чакаха търпеливо и безмълвно.