– Дали казва истината?
– Мисля, че да, но ако искате, можем да я попритиснем малко.
– Няма да е нужно. Претърсете болниците и диспансерите. Ако е влязла в болница, сигурно се е регистрирала под фалшиво име. Не може да е отишла много далече.
– А ако се обадят от Мадрид?
– Нито дума, докато не я намерим. Ще си траем и няма да вдигаме шум.
– Да, господине.
35
Това беше най-хубавият сън в живота ѝ. Алисия се събуди в една стая с бели стени, която миришеше на камфор. Шепот на далечни гласове достигаше на талази до нея. Първото, което ѝ направи впечатление, беше липсата на болка. Не я изпитваше за пръв път от двайсет години насам. Болката бе изчезнала напълно, отнасяйки със себе си света, който Алисия бе обитавала почти през целия си живот. На нейно място се бе появило пространство, в което светлината пътуваше по въздуха като гъста течност и щом се натъкнеше на прашинки, образуваше дъгоцветни отблясъци. Алисия се разсмя. Можеше да диша спокойно и усещаше тялото си отпочинало. Болката вече не дълбаеше костите ѝ, а духът ѝ бе свободен от раздиращите клещи, които я бяха държали в плен открай време. Лицето на един ангел се надвеси над нея и я погледна в очите. Ангелът беше много висок, носеше бяла престилка и нямаше криле. Почти нямаше и коса, но държеше спринцовка в ръка и когато Алисия го попита дали е умряла и попаднала в ада, той се усмихна и отвърна, че това зависело от гледната точка, но тя не бивало да се тревожи. Усети леко убождане и поток от щастие се разля по вените ѝ, оставяйки топла диря от покой. След ангела се появи едно кльощаво дяволче с огромен нос – нос, който би вдъхновил Молиер да напише комедия, а Сервантес – героичен епос.
– Алисия, отиваме си у дома – заяви дяволчето с глас, който ѝ се стори странно познат.
Придружаваше го един дух с гарвановочерни коси и толкова съвършени черти, че Алисия изпита желание да го целуне по устните, да прокара пръсти през великолепната му грива и да се влюби в него, макар и само за миг – достатъчно, за да си помисли, че е будна и е срещнала щастието, което някой непредпазливец е изпуснал по пътя.
– Може ли да ви погаля? – попита тя.
Тъмният принц – защото трябваше да е най-малко принц, ако не друго – погледна колебливо дяволчето. То му направи знак да не я слуша.
– Заради моята кръв, която тече във вените ѝ, временно е изгубила всякакъв срам и е станала малко лекомислена. Не ѝ обръщайте внимание.
По знак на принца изведнъж изникнаха група джуджета – само че не бяха съвсем джуджета и всичките бяха облечени в бяло. Четири от тях вдигнаха Алисия от леглото, като издърпаха чаршафите, и я сложиха на носилка. Принцът хвана ръката ѝ и я стисна. Несъмнено беше чудесен баща, помисли си Алисия. Това ръкостискане, този кадифен допир го потвърждаваха.
– Искате ли да имате дете? – попита тя.
– Вече имам седемнайсет, сърце мое – отвърна той.
– Алисия, заспивайте, че ме карате да се червя от срам – помоли дяволчето.
Но тя не заспа. Държейки за ръка своя кавалер, продължи да мечтае и измина с вълшебната носилка безброй коридори, озарени от бяла светлина. Придвижваха се по асансьори, тунели и зали, в които ехтяха жалби, докато накрая Алисия почувства, че въздухът захладня, а бледите тавани се смениха със свод от облаци, поруменели от ласката на меко като памук слънце. Дяволчето я зави с одеяло и по знак на принца джуджетата я качиха в една каляска, която изглеждаше съвсем неподходяща за приказка, защото нямаше впряг от бързоноги коне, нито медни украшения, а само един загадъчен надпис отстрани:
КОЛБАСИ
„ЛА ПОНДЕРОСА“
Продажба на едро
и доставки по домовете
Принцът тъкмо затваряше вратите на каляската, когато Алисия чу гласове. Някой им викаше да спрат и сипеше заплахи. За няколко минути тя остана сама, докато нейните закрилници се бореха със съзаклятие от злодеи, защото въздухът се изпълни с характерните звуци от удари с юмруци и тояги. След малко дяволчето се върна при нея с настръхнала коса, разцепена устна и победоносна усмивка. Возилото потегли с трясък и Алисия изпита странното усещане, че надушва евтина свинска наденица.
Препускането ѝ се стори безкрайно. Прекосиха улици и булеварди, пребродиха картата на лабиринта и когато вратите се отвориха и джуджетата, които междувременно бяха пораснали и вече изглеждаха като обикновени хора, я извадиха с носилката, Алисия видя, че каляската по чудодеен начин се бе превърнала в камионетка. Намираха се на една тъмна и тясна улица, която приличаше на ждрело в мрака. Дяволчето, чието лице изведнъж доби неповторимите черти на Фермин, ѝ заяви, че е почти в безопасност. Отнесоха я до масивна врата от дялан дъб, от която се подаде мъж с рядка коса и очи на граблива птица. Той огледа двете страни на улицата и прошепна: „Влизайте.“