– Тук трябва да се сбогувам с вас – обяви принцът.
– Дайте ми поне целувка – промълви Алисия.
Фермин подбели очи и се закани на благородния кавалер:
– Дайте ѝ най-сетне тая дяволска целувка, че иначе никога няма да приключим.
И принц Армандо я целуна с целия си тъмен чар. Устните му имаха дъх на канела и очевидно знаеше как се целува жена – с умението, живеца и големия опит на артист, който се гордее със занаята си. Алисия усети как я побиха тръпки, които пробудиха забравени кътчета от тялото ѝ, и затвори очи, преглъщайки сълзите си.
– Благодаря – прошепна тя.
– Направо не е за вярване! – възкликна Фермин. – Сякаш е на петнайсет години. Слава богу, че баща ѝ не е тук да види това.
Сложен механизъм със скрипец затвори вратата. Поеха по дълъг, достоен за дворец коридор, покрит с фрески с приказни създания, които ту се появяваха, ту изчезваха под светлината на маслената лампа, носена от пазителя на това място. Въздухът ухаеше на хартия и вълшебство, а когато коридорът свърши под обширен свод, Алисия съгледа най-удивителния градеж, който бе виждала наяве или може би помнеше от сънищата си.
Лабиринт с безумен замисъл се издигаше към огромен стъклен купол. Лунната светлина, разпаднала се на хиляди остриета, се лееше от висините и очертаваше невероятната геометрия на едно вълшебство, изградено от всички книги, всички истории и всички блянове на света. Алисия позна мястото, което толкова пъти бе сънувала, и протегна ръце да го докосне, боейки се, че то ще се изпари във въздуха. До нея изникнаха лицата на Даниел и Беа.
– Къде съм? Кое е това място?
Исаак Монфорт, пазителят, който им бе отворил вратите и когото Алисия позна след толкова години, коленичи до нея и я погали по лицето.
– Алисия, добре дошла отново в Гробището на забравените книги.
36
Валс бе започнал да подозира, че това е било плод на въображението му. Виденията се разсейваха и вече не беше сигурен дали не е сънувал онази жена, която слезе по стълбите до вратата на килията и го попита той ли е министър Валс. Понякога сам се съмняваше, че е министърът. Може би беше сънувал, че е. Може би беше просто поредната отломка, гниеща в килиите на крепостта Монжуик, която в плен на бълнуването бе повярвала, че е тъмничарят, а не онова, което бе в действителност. Май си спомняше един такъв случай. Човекът се казваше Миджанс. Миджанс, уважаван драматург в годините на Републиката, към когото Валс винаги бе изпитвал дълбока ненавист, защото онзи бе получил от живота всичко, за което той жадуваше, а не можеше да постигне. Подобно на мнозина други, на които Валс бе завиждал, Миджанс бе завършил дните си в крепостта, в килия номер 19; накрая вече дори не знаеше кой е.
Но Валс знаеше кой е, защото си спомняше. А както му бе казал веднъж обладаният от бесове Давид Мартин, човек е онова, което си спомня. Затова той знаеше, че жената, която и да бе тя, наистина го бе посетила и че някой ден тя – или друг като нея – щеше да се върне, за да го измъкне оттам. Защото той не беше като Миджанс или като всички онези нещастници, умрели по време на мандата му. Той, Маурисио Валс, нямаше да умре в тази дупка. Дължеше го на дъщеря си Мерседес, защото мисълта за нея го бе поддържала жив през цялото време. Може би затова всеки път, щом чуеше вратата на подземието да се отваря и нечии стъпки да се спускат в мрака, вдигаше обнадежден поглед. Защото това можеше да се окаже денят на освобождението.
Трябва да е било ранно утро, тъй като се бе научил да различава часовете на деня в зависимост от студа. Разбра, че този път имаше нещо по-различно, понеже никога не слизаха призори. Чу скърцането на вратата и стъпките – тежки и бавни. Един силует изникна от тъмнината. Носеше поднос, пръскащ най-прелестното ухание, което Валс някога бе подушвал. Ендая остави подноса на пода, запали една свещ и я постави в свещник.
– Добро утро, министре – рече той. – Нося ти закуската.
Доближи подноса до решетката и повдигна капака на едно блюдо. Миражът имаше вид на сочно филе, полято с пикантен сос и гарнирано с картофи на фурна и задушени зеленчуци. Валс усети, че устата му се напълни със слюнка, а стомахът му се преобърна.
– Средно препечено – каза Ендая. – Както го обичаш.
На подноса имаше и кошничка с чудесни хлебчета, сребърни прибори и ленени салфетки. Напитката – превъзходно вино от Риоха – бе налята в чаша от муранско стъкло.
– Днес е велик ден, министре. Заслужаваш го.
Ендая плъзна подноса под решетките. Без да обръща внимание на приборите и салфетките, Валс сграбчи месото с ръка. Поднесе го към беззъбата си уста и го заръфа с такова настървение, че сам не можеше да се познае. Погълна месото, картофите и хляба. Облиза чинията до блясък и изпи отличното вино до последната капка. Ендая го наблюдаваше спокойно, като се усмихваше любезно и пушеше цигара.