Внезапно я връхлетя пристъп на гадене и тя скочи от леглото. Една открехната врата водеше към баня. Виктория падна на колене пред тоалетната чиния и повърна жлъчка. Последваха нови позиви за повръщане, докато накрая не ѝ остана нито капка слюнка. Задъхана, седна на пода и се опря на стената. Огледа се наоколо. Банята – шедьовър от розов мрамор – бе приятно затоплена. От вграден в стената високоговорител се носеше ромонът на струнен оркестър, изпълняващ сладникава версия на едно адажио от Бах.
Виктория се посъвзе и се изправи, като се подпираше на стената. Главата ѝ се въртеше. Отиде до мивката и пусна водата. Изми си лицето и си изплакна устата. Избърса се с мека и пухкава хавлиена кърпа и я пусна на пода в краката си. Върна се в стаята, олюлявайки се, и отново се строполи в леглото. Опита се да изтрие образите от ума си, но опръсканото със ситни капки кръв лице на Ендая сякаш бе прогорено в ретината ѝ. Виктория заоглежда странното място, в което се бе събудила. Не знаеше колко време е прекарала там. Ако това бе адът – а заслужаваше да бъде, – имаше вид на луксозен хотел. След малко тя пак се унесе в сън, като се молеше да не се събуди никога вече.
2
Когато отново отвори очи, сиянието на слънцето през пердетата я заслепи. В стаята ухаеше на кафе. Виктория се надигна и намери копринен халат в тон с пижамата и чехли до леглото. Чу нечий глас зад една врата, която като че ли водеше към друга стая на апартамента. Отиде до нея и се заслуша. Долови нежното подрънкване на лъжичка в порцеланова чаша. Виктория отвори вратата.
Къс коридор водеше към овална стая, в чийто център беше наредена маса за двама. На нея бе сервирана богата закуска: кана портокалов сок, кошничка с превъзходни печива, асортимент от мармалади, сметана, масло, бъркани яйца, хрупкав бекон, задушени гъби, чай, кафе, мляко и бучки захар в два цвята. Всичко това ухаеше прелестно и Виктория пряко волята си усети, че устата ѝ се напълни със слюнка.
На масата седеше един мъж на средна възраст, среден на ръст, средно плешив и изобщо среден във всяко отношение. Щом я видя да влиза, той се изправи благовъзпитано, усмихна се любезно и ѝ предложи стола от другата страна на масата. Мъжът носеше черен костюм от три части и имаше типичната бледност на хората, които живеят на закрито. Ако го бе срещнала на улицата, Виктория не би го забелязала или би го взела за министерски чиновник от среден ранг или за провинциален нотариус, пристигнал в столицата, за да посети музея „Прадо“ и да отиде на театър.
Едва при внимателно взиране човек забелязваше ясните му и проницателни очи. Погледът му сякаш постоянно изчисляваше нещо. Мъжът я наблюдаваше, почти без да мига, иззад очилата, които уголемяваха очите му и бяха поставени в твърде обемисти рогови рамки, придаващи му донякъде женствен вид.
– Добро утро, Ариадна – рече той. – Седни, ако обичаш.
Виктория се огледа наоколо. Зърна на една лавица свещник, сграбчи го и го размаха заплашително. Мъжът невъзмутимо повдигна капака на един от подносите и подуши съдържанието му.
– Ухае приказно. Сигурно ще събуди апетита ти.
Той не направи опит да се доближи до Виктория, но тя все така държеше свещника като оръжие.
– Не мисля, че ще имаш нужда от това, Ариадна – спокойно рече мъжът.
– Не се казвам Ариадна. Казвам се Виктория. Виктория Санчис.
– Моля те, седни. Тук си в безопасност и няма от какво да се боиш.
Виктория се изгуби в хипнотичния му поглед. Уханието на закуската отново достигна до нея. Тя осъзна, че свирепата болка, разкъсваща вътрешностите ѝ, бе просто глад. Остави свещника на лавицата и се приближи много бавно до масата. Седна, без да откъсва очи от мъжа, който я изчака да се настани, за да ѝ поднесе чаша кафе с мляко.
– Ще ми кажеш с колко лъжички захар го искаш. Аз го обичам много сладко, но лекарят ми казва, че не е добре за мен.
Тя го наблюдаваше как налива кафето ѝ.