– Бих искала да имам нещо за четене. Дали ще е възможно да ми набавите някои книги на баща ми?
– Разбира се. Ще наредя да ти ги донесат. А сега се опитай да си починеш и да поспиш.
– Не зная дали ще мога да заспя.
– Ако искаш, ще ти помогнем...
– Пак ли ще ме приспите?
– Това е просто помощно средство. Ще се почувстваш по-добре. Но само ако желаеш.
– Добре.
– Ще се върна утре сутринта. Ще започнем да сглобяваме цялата история малко по малко.
– Колко време ще трябва да остана тук?
– Няма да е дълго. Няколко дни, най-много седмица. Докато узнаем кой стои зад всичко това. Докато виновникът не бъде задържан, няма да си в безопасност никъде другаде. Ендая и хората му те търсят. Успяхме да те измъкнем от „Ел Пинар“, но този човек няма да се откаже. Никога не се отказва.
– Как се случи...? Не си спомням.
– Ти беше зашеметена. Двама от нашите изгубиха живота си, за да те измъкнат оттам.
– А Валс?
– Вече беше късно. Сега не мисли за това. Почивай, Ариадна.
– Ариадна – повтори тя. – Благодаря.
– Аз ти благодаря – рече Леандро и се запъти към вратата.
Щом остана сама, тя изпита необяснимо безпокойство и чувство на празнота. В стаята нямаше нито един часовник, а когато отиде до пердетата и ги дръпна, видя, че залостените прозорци бяха покрити отвън с прозрачна бяла хартия, която пропускаше светлината, но напълно закриваше гледката.
Ариадна заснова безцелно из стаята, като едва се сдържаше да не натисне звънеца, който Леандро бе оставил на масата във всекидневната. Най-сетне, изтощена да изследва апартамента, тя се върна в спалнята. Седна пред тоалетната масичка и загледа отражението си в огледалото. Усмихна се на себе си.
– Истината – чу се да шепне.
5
Леандро изучаваше бледото и измъчено лице от другата страна на огледалото. Ариадна излъчваше онзи аромат на прекършените души, които са се заблудили по пътя, но все пак мислят, че се придвижват нанякъде. Винаги се бе впечатлявал от обстоятелството, че ако човек умее да разчита езика на погледите и на времето, може да съзре в нечие лице образа на някогашното дете и да усети мига, в който светът го е пронизал с отровната си стрела и духът му е започнал да старее. Хората бяха като марионетки или като играчки с механизъм, всички имаха скрита пружина, която позволяваше да им дърпаш конците и да ги караш да тичат натам, накъдето пожелаеш. Насладата – или може би беше просто удовлетворение – идваше от онова отдаване, онова смътно желание, на което рано или късно се подчиняваха, за да се предадат на волята му, да получат благословията му и да му предложат душата си в замяна на одобрителна усмивка и на поглед, който да им вдъхне вяра.
Седнал до него, Ендая наблюдаваше жената подозрително.
– Струва ми се, че си губим времето, господине – рече той. – Ако ме оставите един час с нея, ще измъкна всичко, което знае.
– Вече имаше предостатъчно часове. Не всичко е колбасарство. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.
След малко на сцената се появи и докторът. Леандро го бе избрал извънредно внимателно. Той имаше благото излъчване на домашен лекар, на приветлив шейсетинагодишен мъж с очила и мустаци на мъдрец, който би могъл да бъде нечий чичо или дядо, сладък като мед. Пред него не се свеняха да се съблекат дори и монахините, които му позволяваха да опипва срамотиите им с хладните си ръце, като вдигаха очи към небесата и шепнеха: „Какви ръце имате, докторе.“
Докторът всъщност не беше лекар, но никой не би отгатнал това, виждайки сивия му костюм, куфарчето и лекото му накуцване на ветеран. Беше химик, и то от най-добрите. Леандро проследи с поглед как помогна на Ариадна да легне в кревата, как оголи ръката ѝ и потърси пулса. Спринцовката беше малка, а иглата – толкова тънка, че тя дори не трепна. Леандро се усмихна скришом, когато видя как изражението на Ариадна се смекчи, а скованото ѝ тяло се отпусна. За няколко секунди тя потъна в дълбокия изкуствен сън, който щеше да я държи поне шестнайсет часа – за жена с крехко телосложение може би и повече. Щеше да се рее в покой без сънища – състояние на абсолютен екстаз и наслада, което щеше постепенно да впива ноктите си в нейните вътрешности, вени и мозък. Ден след ден.
– Това няма ли да я убие? – попита Ендая.
– Не, ако се спазва подходящата доза – отвърна Леандро. – Поне засега.
Докторът прибра инструментите си в куфарчето, зави Ариадна и излезе от спалнята. Когато мина пред огледалото, отправи към него скромно и почтително кимване. Леандро чуваше зад гърба си нетърпеливото дишане на Ендая.
– Има ли нещо друго? – попита Леандро.
– Не, господине.
– В такъв случай ти благодаря, че я докара жива и здрава, но тук вече няма работа за теб. Върни се в Барселона и намери Алисия Грис.