– Е, драга ми вампирке, оставате в добри ръце. Постарайте се да не ухапете никого. Аз ще се върна утре. Слушайте госпожа Беа и по възможност гледайте да не умрете.
– Ще направя каквото мога. Благодаря ви за всичко, Фермин. За пореден път.
– Не ми го напомняйте. Хайде, Даниел, от слисаната ви физиономия раните ѝ няма да заздравеят по-бързо.
Фермин си тръгна, влачейки със себе си Даниел.
– Значи всичко е ясно – рече докторът. – Как се излиза оттук?
– Аз ще ви изпратя – каза пазителят.
Двете жени останаха сами. Беа взе един стол и седна до Алисия. Известно време се гледаха мълчаливо. Алисия се опита да се усмихне с благодарност. Беа я наблюдаваше с непроницаемо изражение. След малко пазителят надникна в стаята и прецени обстановката.
– Доня Беатрис, ако ви потрябва нещо, знаете къде да ме намерите. Оставих ви няколко одеяла и лекарствата с указанията на доктора на лавицата.
– Благодаря, Исаак. Лека нощ.
– Е, лека нощ. И на вас, Алисия – рече пазителят.
Стъпките му заглъхнаха по коридора.
– Тук май всички ме познават – рече Алисия.
– Да, май всички ви познават. Жалко, че никой не е съвсем наясно коя сте в действителност.
Алисия кимна с хрисима усмивка, на която Беа отново не отвърна. Тежко и продължително мълчание надвисна над двете жени. Алисия оглеждаше стените, покрити с книги от пода до тавана. Знаеше, че очите на Беа са все така впити в нея.
– Може ли да узная на какво се смеете? – попита Беа.
– А, дивотии. Одеве сънувах, че целувам един много хубав мъж, а не зная кой е.
– Имате ли навика да целувате непознати, или само когато сте под упойка?
Тонът на Беа режеше като нож. Щом думите се изплъзнаха от устата ѝ, тя веднага се разкая за тях.
– Съжалявам – промълви.
– Не съжалявайте. Заслужавам си го – каза Алисия.
– След малко повече от три часа ще трябва да ви сложа антибиотика. Защо не опитате да поспите, както ви каза докторът?
– Не мисля, че ще мога да заспя. Страх ме е.
– Мислех, че вас от нищо не ви е страх.
– Много добре се преструвам.
Беа се канеше да каже нещо, но си прехапа езика.
– Беа?
– Какво?
– Зная, че нямам право да ви искам прошка, но...
– Забравете за това сега. Не трябва да ми искате прошка за нищо.
– А ако все пак поискам, ще ми я дадете ли?
– Вашият приятел Фермин обича да казва, че ако някой иска прошка, трябва да отиде да се изповяда или да си купи куче. Поне в тоя случай – само да не ме чуе, – ще призная, че има право.
– Фермин е мъдър човек.
– Има си своите силни моменти, да. Но не му го казвайте, че ще стане нетърпим. А сега заспивайте.
– Може ли да подържа ръката ви? – попита Алисия.
Беа се поколеба за миг, но накрая взе ръката ѝ. Дълго останаха така в мълчание. Алисия затвори очи и дишането ѝ се забави. Беа гледаше това странно създание, което ѝ вдъхваше страх и състрадание едновременно. Малко след като докараха Алисия, докато тя все още бълнуваше, докторът я бе прегледал и Беа му бе помогнала да я съблече. Гледката на онази страховита рана на хълбока се бе врязала в паметта ѝ.
– Даниел е късметлия – промълви Алисия.
– Подмазвате ли ми се?
– Омъжена и майка. Никога не бих се осмелила.
– Мислех, че спите – каза Беа.
– И аз така мислех.
– Боли ли ви?
– Белега ли имате предвид?
Беа не отговори. Алисия все така лежеше със затворени очи.
– Малко – отвърна тя. – Упойката притъпи болката.
– Как го получихте?
– Случи се през войната. По време на бомбардировките.
– Съжалявам.
Алисия сви рамене.
– Служи ми да отпъждам ухажорите си.
– Сигурно са страшно много.
– Никой не струва. Най-добрите мъже се влюбват в жени като вас. За мен просто фантазират.
– Ако търсите съчувствие, ще ви разочаровам.
Алисия се усмихна.
– Не си мислете, че за мен не фантазират – засмя се тихо Беа.
– В това изобщо не се съмнявам.
– Защо са толкова глупави понякога? – попита Беа.
– Мъжете ли? Кой знае. Може би защото природата е майка, макар и жестока, и им взема акъла по рождение. Но някои не са толкова зле.
– И Бернарда така казва – съгласи се Беа.
– Ами вашият Даниел?
Погледът на Беа се изостри.
– Какво за моя Даниел?
– Нищо. Изглежда добро момче. Чиста душа.
– А, има си и той своята тъмна страна.
– Заради онова, което е станало с майка му ли? Изабела?
– Какво знаете вие за Изабела?
– Съвсем малко.
– Без упойка лъжехте много по-добре.
– Мога ли да ви се доверя?
– Не виждам какво друго ви остава. Въпросът е дали аз мога да ви се доверя.
– Съмнявате ли се?
– Абсолютно.
– Има някои неща за Изабела, за нейното минало... – поде Алисия. – Мисля, че Даниел има право да ги научи, но не зная дали няма да е по-добре, ако никога не разбере за тях.