– Алисия?
Тя отвори очи и видя на педя от лицето си Беа, която стисна силно ръката ѝ.
– Да?
– Ще ви помоля за едно нещо. Ще го кажа само веднъж.
– Слушам ви.
– И през ум да не ви минава да навредите на Даниел или на семейството ми.
Алисия отвърна на погледа ѝ, в който имаше такава сила, че дъхът ѝ секна.
– Закълнете ми се.
Алисия преглътна на сухо.
– Заклевам се.
Беа кимна и отново се облегна на стола си. Алисия я видя как притвори очи.
– Беа?
– Какво има сега?
– Едно нещо... Онази нощ, когато изпратих Даниел до вашия вход...
– Млъквайте и заспивайте.
7
Бурята от предния ден бе обагрила Барселона в едно електриково синьо, което може да се види само в някои зимни утрини. Слънцето бе прогонило облаците с ритници и във въздуха се носеше чиста светлина, сякаш течна и достойна за бутилиране. Господин Семпере, който се бе събудил с явен оптимизъм и в разрез с лекарските съвети бе изпил голяма чаша черно кафе с прелестния вкус на неподчинение, реши, че ги очаква един паметен ден.
– Днес ще изкараме повече пари от „Ел Молино“83 на Велики пости – заяви той. – Ще видите.
Докато сваляше табелата ЗАТВОРЕНО от вратата на книжарницата, забеляза, че Фермин и Даниел си шушукат в един ъгъл.
– Какво кроите вие двамата?
Те се обърнаха към него с онова глуповато изражение, което издаваше зараждаща се конспирация. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали цяла седмица, и ако паметта не лъжеше книжаря, носеха вчерашните си дрехи.
– Тъкмо си говорехме, че с всеки изминал ден изглеждате все по-млад и напет – рече Фермин. – Момите за женене би трябвало да се хвърлят в краката ви.
Преди книжарят да успее да отговори, камбанката на вратата звънна. Един безупречно облечен господин с ясен като стъкло поглед се приближи до щанда със спокойна усмивка.
– Добро утро, господине, какво можем да направим за вас?
Посетителят свали ръкавиците си, без да бърза.
– Надявах се, че ще можете да ми отговорите на някои въпроси – рече Ендая. – Полиция.
Книжарят свъси вежди и стрелна с поглед Даниел, чието лице бе добило свежия цвят на хартията, на която се печатат пълните събрани съчинения на световните класици.
– Слушам ви.
Ендая се усмихна вежливо, извади една снимка и я остави на щанда.
– Ще бъдете ли така любезни да хвърлите един поглед?
Тримата се скупчиха зад щанда и разгледаха снимката. На нея се виждаше Алисия Грис, с около пет години по-млада и усмихваща се към камерата с престорено невинно изражение, което не би заблудило дори някое пеленаче.
– Познавате ли тази госпожица?
Господин Семпере взе фотографията и я огледа внимателно. Сви рамене и я подаде на Даниел, който повтори ритуала. Последен беше Фермин, който даже я вдигна срещу светлината, сякаш бе фалшива банкнота, после поклати глава и я върна на Ендая.
– Боя се, че не познаваме тази личност – рече книжарят.
– Има малко вид на палавница, но не ми изглежда позната – потвърди Фермин.
– Не? Сигурни ли сте?
Тримата поклатиха глави в унисон.
– Не сте сигурни или не сте я виждали?
– Да и не – отговори Даниел.
– Ясно.
– Мога ли да попитам коя е? – поинтересува се книжарят.
Ендая прибра отново снимката.
– Казва се Алисия Грис и е избягала от правосъдието. Неотдавна е извършила, доколкото ни е известно, три убийства. Най-скорошното, на един капитан от полицията на име Варгас, е от вчера. Тя е много опасна и по всяка вероятност въоръжена. През последните дни са я виждали в квартала и някои съседи твърдят, че е влизала в книжарницата. Една от продавачките в пекарницата на ъгъла заяви, че я е видяла в компанията на един от работещите тук.
– Сигурно греши – отвърна господин Семпере.
– Възможно е. Работи ли още някой в книжарницата освен вас тримата?
– Снаха ми.
– Може би тя ще си спомни?
– Ще я попитам.
– Ако вие си спомните нещо, или пък снаха ви, ще ви помоля да ми се обадите на този телефонен номер, независимо по кое време. Казвам се Ендая.
– Така и ще направим.
Полицаят кимна любезно и се запъти към изхода.
– Благодаря ви за помощта. Приятен ден!
Тримата останаха зад щанда, наблюдавайки мълчаливо как Ендая пресече спокойно улицата и се спря пред отсрещното кафене. Там към него се приближи един тип с черно палто и двамата поговориха около минута. Типът кимна и Ендая пое надолу по улицата. Мъжът с черното палто хвърли поглед към книжарницата и влезе в кафенето. Седна на една маса до прозореца и остана да бди там.