„И аз бих се посмял над себе си, ако можех“ – мислеше си Даниел. До неотдавна можеше да се присмива и на сянката си, да следва течението на Фермин и неговите хапливи шеги и да влиза в образа на вечния лапнишаран, взет под крилото на своя донкихотски ангел пазител. Това бе една добра роля, в която се бе чувствал уютно. Охотно би продължил да бъде онзи Даниел, когото виждаха околните, а не другият, който призори, когато Беа и Жулиан спяха, се промъкваше пипнешком в книжарницата и се усамотяваше в задната стая. Там, зад стария радиатор, който вече не работеше, имаше гипсов панел, който се отместваше при натиск.
А зад него, на дъното на една кутия, затрупана от две педи стари и прашасали книги, беше албумът с изрязани статии за Маурисио Валс, отмъкнати при посещенията в библиотеката за вестници. Тези страници проследяваха публичния живот на министъра – година след година. Даниел знаеше на пръсти всяко от тези известия. Но най-много страдаше от последното, което съобщаваше, че Валс е загинал при пътно произшествие.
Човекът, лишил го от майка му, му се беше изплъзнал.
Даниел се бе научил да ненавижда това лице, което бе имало такава слабост да се снима във величествени пози. Бе стигнал до заключението, че човек не знае кой е в действителност, докато не се научи да мрази. А когато мрази истински, когато се предаде на яростта, която го изгаря отвътре и бавно поглъща и малкото добро, което е смятал, че носи у себе си, го прави тайно. Даниел се усмихна горчиво. Никой не вярваше, че той е способен да пази тайна. Това никога не му се бе удавало, даже и в детството, когато да пазиш тайни е изкуство и начин да държиш на разстояние света и неговата пустота. Дори Фермин и Беа не подозираха, че той крие на това място папката, в която се бе вглъбявал толкова пъти, за да подхранва мрака, който растеше в душата му, откакто бе научил, че великият Маурисио Валс, бялата надежда на режима, бе отровил майка му. Това били догадки, казваха му всички. Никой не можел да знае какво се е случило в действителност. Но Даниел бе загърбил подозренията и живееше в свят на несъмнени факти.
А най-злощастен, най-труден за приемане бе фактът, че никога нямаше да се въздаде справедливост.
Никога нямаше да настъпи бленуваният ден, отровил душата му – денят, в който щеше да срещне Маурисио Валс и да се взре в очите му, за да съзре министърът в погледа му омразата, която бе подхранил. После щеше да извади оръжието, което държеше на дъното на кутията, увито в парцали. Бе го купил от един спекулант, който понякога въртеше сделки в Кан Тунис85. Оръжието беше старо, от годините на войната, но мунициите бяха нови и спекулантът му бе показал как да го използва.
– Най-напред го прострелваш в краката под коленете. И чакаш. Гледаш го как се влачи. После му пускаш един куршум в червата. И пак чакаш. Нека да се гърчи. После още един куршум в дясната част на гърдите. И чакаш. Чакаш дробовете му да се напълнят с кръв и да се задуши от собствената си мръсотия. И чак тогава, когато вече изглежда мъртъв, изпразваш останалите три куршума в главата му. Един в тила, един в слепоочието и един под брадичката. А оръжието изхвърляш в река Бесос, близо до плажа, за да го отнесе течението.
Може би тогава течението щеше да отнесе завинаги яростта и болката, които сега го разяждаха отвътре.
– Даниел?
Вдигна очи и видя Беа. Не бе я чул да влиза.
– Даниел, добре ли си?
Той кимна.
– Бял си като платно. Сигурен ли си, че си добре?
– Отлично. Просто съм малко изморен, понеже не съм се наспал. Нищо повече.
Показа ѝ благата си усмивка, която носеше още от ученическите си години и с която бе известен в квартала. Душичката Даниел Семпере, когото всяка майка от добро семейство би искала за зет. Човекът, който не таеше сенки в сърцето си.
– Купих ти портокали. Само да не ги види Фермин, че ще ги изяде всичките наведнъж, както направи последния път.