– Благодаря.
– Даниел, какво има? Няма ли да ми кажеш? За Алисия ли се тревожиш? Заради онзи полицай ли?
– Няма нищо. Малко съм загрижен. Нормално е. Но сме излизали и от по-големи изпитания. Ще излезем и от това.
Даниел никога не бе умеел да лъже. Беа го погледна в очите. От месеци насам онова, което виждаше в тях, я плашеше. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се остави да го обвие с ръце, но не каза нищо, сякаш изобщо не беше там. Беа бавно се отдръпна. Остави торбата с покупките на масата и сведе поглед.
– Отивам да взема Жулиан.
– Ще те чакам тук.
9
Трябваше да изминат четири дни, за да може Алисия да стане от леглото без чужда помощ. Откакто бе пристигнала на това място, времето сякаш бе спряло. Прекарваше по-голямата част от деня в полубудно състояние, без да напуска стаята, в която я бяха настанили. Там имаше мангал, който Исаак често разпалваше; сиянието на някоя свещ или маслена лампа едва нарушаваше полумрака. Лекарството за облекчаване на болката, оставено от доктор Солдевила, я потапяше в дълбок, лепкав сън, от който тя излизаше на моменти, за да види Фермин или Даниел, които бдяха над нея. Парите не носят щастие, но химията понякога ни доближава до него.
Щом осъзнаеше смътно коя е и къде се намира, Алисия се опитваше да произнесе някакви думи. Повечето ѝ въпроси получаваха отговор още преди да ги е задала. Не, никой нямало да я намери там. Да, страшната инфекция се бе разминала и доктор Солдевила смяташе, че пациентката се възстановява добре, въпреки че все още беше слаба. Да, Фернандито бил жив и здрав. Господин Семпере му предложил да го наеме на непълно работно време, за да разнася поръчки и да прибира партиди книги, купени от частни лица. Отначало разпитвал много за нея, но според Фермин вече не толкова често, откакто се натъкнал на София в книжарницата и успял да постигне немислимото: да бие собствения си рекорд по любовно увлечение. Алисия се зарадва за него. Ако трябваше да се терзае, нека поне обектът да си заслужаваше.
– Горкият, колко е влюбчив! – казваше Фермин. – Ще страда ужасно в тоя живот.
– Повече страда онзи, който не умее да се влюбва – отронваше тя.
– Мисля, че това лекарство влияе на малкия ви мозък, Алисия. Ако грабнете китара и почнете да пеете църковни песни, ще се наложи да помоля нашия ескулап да ви намали дажбата до степен на детски аспирин.
– Не ми отнемайте и малкото радост, която ми е останала.
– Майчице мила, колко сте отдадена на порока!
Силата на порока беше подценена. На Алисия ѝ липсваха чашите бяло вино, вносните ѝ цигари и усамотението ѝ. Лекарствата я държаха достатъчно замаяна, за да прекарва дните в топлата компания на тези добри хора, които се бяха наговорили да ѝ спасят живота и май бяха по-загрижени за оцеляването ѝ, отколкото самата тя. Понякога, щом се потопеше в химическия рай, си казваше, че може би ще е по-добре да стигне до дъното му и да си остане там във вечен сън. Но рано или късно се събуждаше отново и си припомняше, че заслужават да умрат само онези, които са оправили всичките си сметки.
Неведнъж се събуждаше в сумрака, за да види Фермин, седнал умислен на един стол срещу нея.
– Кое време е, Фермин?
– Часът на вещиците. Иначе казано, вашето време.
– Никога ли не спите?
– Никога не съм си падал по дремките. Издигнал съм безсънието до ранг на изкуство. Когато умра, ще си наваксам с часовете за сън.
Той я гледаше със смесица от нежност и недоверие, която я докарваше до отчаяние.
– Още ли не сте ми простили, Фермин?
– Припомнете ми какво трябва да ви простя, че нещо не се сещам.
Алисия въздъхна.
– Това, че ви оставих да мислите, че съм загинала онази нощ във войната. Че ви оставих да живеете с вината, че не сте оправдали доверието на родителите ми и моето. Че се върнах в Барселона и когато ме познахте на Френската гара, се престорих, че не ви познавам, и допуснах да помислите, че полудявате или виждате призраци...
– А, това ли?
Фермин се усмихна кисело, но очите му блестяха от сълзи на светлината на свещите.
– Ще ми простите, значи?
– Ще помисля по въпроса.
– Имам нужда да ми простите. Не искам да умра с това бреме.
Известно време се гледаха мълчаливо.
– Каква ужасна актриса сте!
– Напротив, отлична актриса съм. Просто заради всички тия гадости, които ми предписва докторът, си забравям ролята.
– Трябва да знаете, че хич не ми е жал за вас.
– Не искам да ме съжалявате, Фермин. Нито вие, нито който и да било.
– Предпочитате да се боят от вас.
Алисия се усмихна, показвайки зъбите си.