– Аз пък не се и боя – заяви той.
– Това е, защото твърде малко ме познавате.
– Повече ми харесвахте преди, като клетница на прага на смъртта.
– Прощавате ми, значи?
– Какво значение има за вас?
– Не ми се иска да мисля, че по моя вина играете ролята на ангел пазител на Даниел и семейството му.
– Аз съм библиографски съветник на „Семпере и синове“. Ангелските атрибути си ги измисляте вие.
– Нима не смятате, че ако спасите някой свестен човек, ще спасите света или поне възможността да остане нещо добро в него?
– На вас кой ви е казал, че сте свястна?
– Имах предвид семейство Семпере.
– Ами вие, драга ми Алисия, не правите ли същото?
– Аз не мисля, че на тоя свят има нещо свястно за спасяване, Фермин.
– И сама не си вярвате. Просто ви е страх да установите, че има.
– Или пък вас ви е страх да установите обратното.
Фермин изсумтя и потърси лакомство в джоба на пардесюто си.
– По-добре да не се превземаме – заключи той. – Вие си продължавайте с нихилизма, а аз – с моите „Сугус“.
– Две сигурни ценности.
– От сигурни по-сигурни.
– Хайде, дайте ми целувка за лека нощ, Фермин.
– Ама колко си падаме по целувките!
– По бузата.
Той се поколеба, но накрая се наведе и докосна челото ѝ с устни.
– Заспивайте най-сетне, сукуб86 такъв.
Алисия затвори очи и се усмихна.
– Много ви обичам, Фермин.
Когато го чу да плаче безмълвно, пръстите ѝ потърсиха неговите и така, уловени за ръце, двамата заспаха под топлината на една гаснеща свещ.
10
Исаак Монфорт, пазителят на това място, два-три пъти дневно ѝ носеше поднос с чаша мляко, препечени филийки с масло и мармалад и някакъв плод или сладкиш от сладкарница „Ескриба“ – от ония, които си купуваше в неделя, защото и той си имаше някои пороци освен литературата и отшелническия живот, особено ако бяха със сметана и кедрови ядки. След много молби от страна на Алисия Исаак започна да ѝ носи и стари вестници, въпреки че доктор Солдевила не одобряваше това. Така тя можа да прочете всичко, което пресата бе публикувала за смъртта на Маурисио Валс, и кръвта ѝ кипна отново. „Това те спаси, Алисия“ – мислеше си тя.
Добрякът Исаак беше дребен човечец със свиреп вид, но нежна душа; у него се бе пробудила слабост към Алисия, която той едва успяваше да скрие. Казваше, че му напомняла покойната му дъщеря Нурия. Винаги носеше у себе си две нейни снимки: на едната се виждаше жена със загадъчен вид и тъжен поглед, а на другата – засмяно момиченце, прегърнало мъж, в чието лице Алисия позна един Исаак, по-млад с няколко десетилетия.
– Отиде си, без да разбере колко много я обичах – повтаряше той.
Понякога, когато ѝ даваше подноса с храната и Алисия се напрягаше да преглътне две-три хапки, пазителят се изгубваше в дебрите на спомените и ѝ разказваше за дъщеря си Нурия и за своите угризения. Младата жена го слушаше. Подозираше, че старецът не бе споделил мъката си с никого и че провидението бе пожелало да му изпрати една непозната, която толкова приличаше на най-скъпото му същество, за да може сега, когато вече бе късно и безполезно, да намери утеха чрез нейното спасение и да ѝ даде обич, която не ѝ принадлежеше. Докато разказваше за дъщеря си, старецът понякога се разплакваше, надвит от спомените. Тогава се оттегляше и не се появяваше с часове. Най-искрената скръб се изживява насаме. Алисия изпитваше тайно облекчение, когато Исаак се давеше скришно в безкрайната си тъга, защото единствената болка, която не се бе научила да понася, бе да гледа как някой старец плаче.
Всички се редуваха да бдят над нея и да ѝ правят компания. Даниел обичаше да ѝ чете откъси от книги, които заемаше от лабиринта, особено от един любим негов автор на име Жулиан Каракс. Стилът на Каракс извикваше у Алисия мисли за музика и за шоколадови торти. Миговете, прекарвани всеки ден с Даниел, през които той ѝ четеше страници от Каракс, я въвеждаха в гора от думи и образи, която тя винаги напускаше с неохота. Любим ѝ стана един кратък роман на име „Никой“, чийто последен абзац запомни наизуст и си го шепнеше тихо, докато се опитваше да заспи:
Във войната натрупа богатство, а в любовта изгуби всичко. Писано бе, че не се е родила, за да бъде щастлива, и че никога не ще вкуси плода, покълнал в сърцето ѝ от онази закъсняла пролет. Накрая разбра, че ще изживее остатъка от дните си във вечната есен на самотата, без друга компания и спомен освен копнежа и угризението. А случеше ли се някой да попита кой е построил онази къща и кой е живял в нея, преди да се превърне в омагьосана развалина, хората, които я бяха познавали и знаеха злочестата ѝ история, щяха да отвръщат със сведен поглед и тих глас, молейки се вятърът да отнесе думите им: никой.