– Още един ми е достатъчен.
– Нещо ми подсказва, че няма да го посветите на благотворителна дейност.
– Всичко зависи от гледната точка.
– Не зная за кое съм по-загрижен – дали за здравето ви, или за душата ви.
– Не само лекар, но и свещеник! Завидна партия сте.
– На моята възраст разликата между медицината и изповедалнята става неясна. Все пак мисля, че съм твърде млад за вас. Как понасяте болката? Имам предвид онази в хълбока.
– Мехлемът помага.
– Но не колкото онова, което сте вземали преди.
– Така е – призна Алисия.
– Каква доза вземахте?
– Четиристотин милиграма. Понякога и повече.
– Боже мой! Не може да продължавате с това. Знаете го, нали?
– Посочете ми една основателна причина.
– Попитайте черния си дроб, ако все още си говорите.
– Ако не ми бяхте конфискували бялото вино, можеше да го поканя на чашка и да обсъдя това с него.
– Направо сте безнадеждна!
– По този въпрос и тримата сме единодушни.
Кажи-речи всички правеха планове за погребението ѝ, но Алисия знаеше, че е излязла от чистилището, макар и в кратък отпуск. Знаеше го, защото бе започнала да възвръща мрачния си светоглед и да губи вкуса към трогателните и нежни сцени от последните дни. Миналото отново обагряше нещата в тъмни краски, а пронизващата болка, която дълбаеше таза ѝ като свредел, ѝ напомняше, че ролята ѝ на Дамата с камелиите отива към своя край.
Дните бяха подновили обичайния си ритъм, а часовете, прекарани във възстановяване, вече ѝ се струваха изгубено време. Най-голяма загриженост към нея проявяваше Фермин, който играеше ролята ту на подранила оплаквачка, ту на любител телепат.
– Напомням ви словата на поета, че отмъщението е блюдо, което е най-добро студено – опяваше той, четейки лошите ѝ мисли.
– Ще да го е сбъркал с чесновата супа, защото поетите обикновено са бедни като църковни мишки и нищичко не разбират от гастрономия.
– Кажете ми, че не обмисляте да извършите някоя глупост.
– Не обмислям да извърша някоя глупост.
– Искам да ме уверите в това.
– Доведете ми нотариус и ще уредим формалностите.
– Предостатъчни са ми Даниел и новопридобитите му криминални наклонности. Можете ли да повярвате, че намерих сред вещите му скрит пистолет? Света Богородице! Довчера се сополивеше, а днес ще ми крие патлаци като някакъв анархист.
– Какво направихте с пистолета? – попита Алисия с усмивка, от която косата на Фермин настръхна.
– Какво можех да направя? Скрих го пак. Разбира се, на такова място, където никой не би могъл да го намери.
– Донесете ми го – прошепна Алисия изкусително.
– И дума да не става, че вече взех да ви опознавам. На вас дори и воден пистолет не бих ви донесъл, защото сте способна да го напълните със сярна киселина.
– Представа си нямате на какво съм способна – пресече го тя.
Фермин я погледна угрижено.
– Започвам да си я изграждам, крокодил такъв.
Алисия прибягна отново до невинната си усмивка.
– Нито вие, нито Даниел умеете да си служите с оръжие. Дайте го на мен, преди да сте се наранили.
– Да ви го дам, за да нараните вие някого?
– Обещавам ви, че няма да нараня никого, който не заслужава.
– А, добре, щом поставяте така въпроса, ще ви донеса автомат и няколко гранати. Имате ли предпочитания към калибъра?
– Говоря сериозно, Фермин.
– Именно. Сега нямате друга работа, освен да се лекувате.
– Единственото, което ще ме излекува, е да направя каквото трябва. Това е и единственото, което ще гарантира безопасността на всички ви. И вие го знаете.
– Неприятно ми е да го кажа, Алисия, но колкото повече ви слушам, толкова по-малко ми харесват тонът и духът на разговора.
– Донесете ми пистолета. Или аз сама ще си набавя оръжие.
– За да умрете отново в някое такси, но този път наистина? Или захвърлена в някоя уличка? Или в някоя килия, където разни касапи ще ви накълцат на парченца, за да се забавляват?
– Това ли ви тревожи? Че ще ме изтезават или че ще ме убият?
– Минавало ми е през ум, да. Вижте, между нас казано, и не го приемайте лично, направо ми е писнало да ми умирате в ръцете. Как ще създам деца и ще стана свестен баща, ако не мога да опазя живо първото дете, за което съм поел отговорност?
– Вече не съм дете, нито пък вие носите отговорност за мен, Фермин. Освен това се справяте отлично с опазването ми и досега два пъти сте ми спасявали живота.
– Хубавите неща стават от третия път.
– Трети път няма да има.
– Няма да има и оръжие. Мисля да го унищожа още днес. Ще го строша и ще хвърля парчетата от кея на пристанището, за да ги изядат рибите боклукчии, онези шишковци, които плуват току под повърхността на водата и се тъпчат до пръсване с какви ли не гадости.