– Дори и вие не можете да предотвратите неизбежното, Фермин.
– Това е една от моите специалности. Другите са танците по двойки. Край на дебата! Да, гледайте ме колкото си щете с тия очи на тигрица – хич не ме плашите. Аз не съм ви Фернандито, нито някой от другите лапнишарани, които водите за носа и омайвате с черните си чорапи.
– Вие сте единственият, който може да ми помогне, Фермин. Особено сега, когато във вените ни тече една и съща кръв.
– Която на вас ще ви стигне до Видовден.
– Не бъдете такъв. Помогнете ми да изляза от Барселона и ми набавете оръжие. Останалото е за моя сметка. И сам знаете, че така е най-добре за вас. Беа би се съгласила с мен.
– Поискайте пистолета от нея, да видим какво ще ви отговори.
– Беа ми няма доверие.
– И защо ли?
– Губим ценно време, Фермин. Какво ще ми кажете?
– Да вървите на майната си. Не казвам в пъкъла, защото бездруго сте се запътили натам.
– Така не се говори на дама.
– Вие сте толкова дама, колкото аз съм играч на пелота87. Пийнете някоя чашка и се върнете в ковчега си да си отспите, преди да сте направили някоя беля.
Щом се умореше да спори с нея, Фермин я оставяше сама. Алисия вечеряше със стария пазител и слушаше разказите му за Нурия, а когато той се оттеглеше, тя си наливаше чаша бяло вино (наскоро бе открила къде Исаак бе прибрал бутилките, конфискувани от доктора) и излизаше от стаята. Отиваше по коридора до големия свод и там, под ефирния водопад от нощна светлина, която се процеждаше от купола, съзерцаваше миража на огромния лабиринт от книги.
После се впускаше из коридорите и тунелите, като си служеше с фенер. Изкачваше се с накуцване по подобния на катедрала градеж, като заобикаляше зали, разклонения и мостици, които водеха до тайни стаи, пресечени от вити стълби или висящи мостове, описващи арки и контрафорси. Мимоходом галеше стотиците хиляди книги, очакващи своя читател. Понякога заспиваше на някой стол в залите, които откриваше по пътя си. Всяка нощ избираше различен маршрут.
Гробището на забравените книги имаше особена геометрия и бе почти невъзможно да минеш два пъти през едно и също място. Алисия неведнъж се губеше из дебрите му и ѝ отнемаше известно време да намери обратния път към изхода. Една нощ, когато първият полъх на зората бе започнал да осветява висините, тя се изкатери до върха на лабиринта и се озова на същото място, където се бе приземила при падането си през строшения купол в нощта на бомбардировките през 1938 г. Надничайки в бездната, видя в подножието на лабиринта мъничката фигура на Исаак Монфорт. Пазителят все още стоеше там, когато тя слезе долу.
– Мислех, че само аз страдам от безсъние – рече той.
– Спането е за мечтателите.
– Направих си чай от лайка, че ми помага да заспя. Искате ли една чаша?
– Ако ѝ добавим малко алкохол.
– Останало ми е само едно старо бренди, което не бих използвал дори за отпушване на канали.
– Не съм придирчива.
– А какво ще каже доктор Солдевила?
– Каквото казват всички доктори: че онова, което не ни убива, ни прави по-силни.
– На вас няма да ви навреди да заякнете малко.
– Набелязала съм го в програмата си.
Младата жена последва пазителя до стаята му и седна на масата. В това време Исаак наля две чаши чай и капна по малко бренди във всяка, след като подуши бутилката.
– Бива го – каза Алисия, когато опита коктейла.
Двамата сърбаха безмълвно чая си като стари приятели, които нямат нужда от думи, за да се наслаждават на компанията си.
– Изглеждате добре – рече накрая Исаак. – Това навярно означава, че скоро ще ни напуснете.
– За никого не е от полза да се задържам тук, Исаак.
– Мястото не е лошо – заяви той.
– Ако нямах работа за вършене, никое друго място на света не би ми се видяло по-добро.
– Чувствайте се поканена винаги, когато пожелаете, макар че нещо ми подсказва, че тръгнете ли си веднъж, няма да се върнете вече.
Алисия само се усмихна.
– Ще имате нужда от нови дрехи и разни такива неща. Фермин твърди, че домът му е под наблюдение, тъй че едва ли ще е разумно да изнесем нещо оттам. Запазил съм дрехи на Нурия, които може би ще ви стоят добре – рече старецът.
– Не бих искала...
– За мен ще е чест да приемете вещите на дъщеря ми. Мисля, че и на моята Нурия би ѝ се понравило вие да ги носите. Освен това ми се струва, че имате същите размери.
Исаак отиде до един шкаф и измъкна от него куфар, който довлече до масата. Отвори го и Алисия погледна съдържанието му. Вътре имаше рокли, обувки, книги и други вещи – гледка, която дълбоко я натъжи. Въпреки че никога не бе срещала Нурия Монфорт, бе започнала да свиква с присъствието ѝ, витаещо на това място, и с разказите на баща ѝ, който говореше за нея така, сякаш тя все още бе при него. Когато видя отломките от един живот, събрани в стар куфар, който един нещастен старец бе запазил, за да съхрани спомена за покойната си дъщеря, Алисия не намери думи и само кимна.