– С добро качество са – рече накрая, тъй като имаше вещо око за етикети и тъкани.
– Моята Нурия харчеше всичко за дрехи и книги, горкичката. Майка ѝ винаги казваше, че изглежда като киноактриса. Да бяхте я видели! Беше радост за окото...
Алисия отдели няколко от роклите в куфара и забеляза, че между гънките им се подаваше нещо. Приличаше на бяла статуетка, висока десетина сантиметра. Измъкна я и я разгледа на светлината на лампата. Фигурката бе изработена от оцветен гипс и представляваше ангел с разперени криле.
– От дълги години не бях виждал това. Не знаех, че Нурия го е запазила. Беше една от любимите ѝ играчки, когато бе дете – рече Исаак. – Спомням си деня, в който го купихме от коледния панаир на Света Лусия пред катедралата.
Фигурката като че ли беше куха. Когато Алисия прокара пръста си по нея, се отвори едно мъничко капаче и тя видя, че вътре има тайник.
– Нурия обичаше да ми оставя тайни съобщения в ангела. Криеше го из къщата и аз трябваше да го намеря. Това си беше наша игра.
– Прекрасен е – каза Алисия.
– Задръжте го.
– Не, в никакъв случай...
– Моля ви. Този ангел отдавна не предава съобщения. Вие ще успеете да го оползотворите добре.
И стана така, че Алисия за първи път сънува един малък ангел пазител и му се помоли да си тръгне скоро оттам и да остави тези чисти души, за да поеме обратно към сърцето на мрака, който я очакваше.
– Там не ще можеш да ме придружиш – прошепна тя на ангела.
11
Леандро идваше всеки ден точно в осем и половина сутринта. Чакаше я във всекидневната на апартамента с току-що сервирана закуска и ваза, в която винаги имаше свежи цветя. Ариадна Матаиш се събуждаше един час по-рано. Будеше я докторът, който вече влизаше в спалнята, без да чука на вратата, и бе изоставил формалностите. Винаги го придружаваше една медицинска сестра, чийто глас Ариадна никога не чу. Най-напред получаваше сутрешната си инжекция, която ѝ позволяваше да отвори очи и да си спомни коя е. После сестрата я вдигаше от леглото, събличаше я, отвеждаше я в банята и я държеше под душа десет минути. Обличаше я с дрехи, които Ариадна си спомняше и мислеше, че ги е купила някога. Дрехите никога не се повтаряха. Докато докторът ѝ мереше пулса и кръвното налягане, сестрата я сресваше и гримираше, защото Леандро обичаше да я вижда елегантна и представителна. Докато станеше време да седне на масата с него, светът вече се бе върнал на мястото си.
– Добре ли спа?
– Какво е това, което ми давате?
– Слабо успокоително, вече ти казах. Ако предпочиташ, ще кажа на доктора да не ти го дава повече.
– Не. Не, моля ви.
– Както искаш. Ще хапнеш ли нещо?
– Не съм гладна.
– Поне мъничко портокалов сок?
Понякога Ариадна повръщаше храната или пък толкова ѝ призляваше, че падаше в несвяст от стола. В такива случаи Леандро натискаше звънеца и за броени секунди се появяваше някой, който я вдигаше и измиваше отново. После лекарят обикновено ѝ слагаше инжекция, от която Ариадна изпадаше в ледено спокойствие – състояние, което тя жадуваше до такава степен, че понякога се изкушаваше да се престори, че припада, за да ѝ дадат доза. Вече не знаеше колко дни е прекарала там. Измерваше времето с промеждутъците между инжекциите, балсама на дълбокия безсъзнателен сън и събуждането. Беше отслабнала и дрехите ѝ падаха. Щом се видеше гола в огледалото в банята, се питаше коя е тази жена. Постоянно копнееше Леандро да обяви за приключена ежедневната среща и докторът да се върне с вълшебното си куфарче и с отварите, носещи забрава. Онези мигове, в които кръвта ѝ пламтеше, докато изгубеше съзнание, най-много се доближаваха до щастието, което си спомняше да е изпитвала някога.
– Как се чувстваш тази сутрин, Ариадна?
– Добре.
– Мислех си, че днес, ако нямаш нищо против, бихме могли да поговорим за месеците, в които си била в неизвестност.
– Вече говорихме за това оня ден. И преди това.
– Да, но ми се струва, че постепенно изплуват нови подробности. Паметта е такава, обича да си прави шеги с нас.
– Какво искате да знаете?
– Бих искал да се върнем към деня, в който си избягала от дома си. Спомняш ли си?
– Изморена съм.
– Потърпи мъничко. Докторът ще дойде скоро и ще ти даде тоник, за да се почувстваш по-добре.