– Не може ли веднага?
– Най-напред ще поговорим и после ще си получиш лекарството.
Ариадна кимна. Тази игра се повтаряше всеки ден. Вече не помнеше какво му бе разказала и какво бе премълчала. Пък и беше все едно. Вече нямаше смисъл да се опитва да скрие каквото и да било. Всички бяха мъртви, а тя никога нямаше да излезе от това място.
– Беше денят преди рождения ми ден – подхвана тя. – Семейство Убач бяха устроили празненство за мен. Всичките ми съученички бяха поканени.
– Твоите приятелки?
– Не ми бяха приятелки. Бяха купена компания, като всичко в онази къща.
– Нея нощ ли реши да избягаш?
– Да.
– Но някой ти помогна, нали?
– Да.
– Разкажи ми за този човек. Давид Мартин, нали?
– Давид.
– Как се запозна с него?
– Беше приятел на баща ми. Бяха работили заедно.
– Книга ли бяха написали заедно?
– Радиосериали. Бяха написали един сериал, озаглавен „Ледената орхидея“ – мистерия, чието действие се развиваше в Барселона през XIX в. Татко не ми даваше да я слушам, понеже казваше, че не била за момиченца, но аз си пусках тайно радиото във всекидневната в къщата във Валвидрера. Съвсем тихичко.
– Според сведенията, с които разполагам, Давид Мартин бил изпратен в затвора през 1939 г., когато се опитал да пресече границата, за да се върне в Барселона в края на войната. Прекарал известно време в крепостта Монжуик – по същото време там бил и баща ти – и после бил обявен за мъртъв в края на 1941 г. А ти ми говориш за 1948-а, няколко години по-късно. Сигурна ли си, че човекът, който ти помогна да избягаш, беше Мартин?
– Той беше.
– А не е ли възможно да е бил някой, който се е представил за него? В края на краищата, по това време не си го била виждала от доста години.
– Беше той.
– Добре. Как се срещнахте отново?
– Наставницата ми, доня Мануела, ме водеше всяка събота в парка Ретиро. В Стъкления дворец, който беше любимото ми място.
– И на мен ми е любимо. Там ли се срещна с Мартин?
– Да. Бях го виждала няколко пъти. Отдалече.
– Мислиш ли, че е било случайност?
– Не.
– Кога за пръв път разговаря с него?
– Доня Мануела винаги носеше бутилка с анасонов ликьор в чантата си и понякога заспиваше.
– И тогава Давид Мартин се приближаваше до теб?
– Да.
– И какво ти казваше?
– Не си спомням.
– Знам, че ти е трудно, Ариадна. Направи усилие.
– Искам си лекарството.
– Първо ми кажи какво ти разправяше Мартин.
– Говореше ми за баща ми. За времето, което бяха прекарали заедно в затвора. Баща ми му беше говорил за семейството си. За това, което се бе случило с нас. Мисля, че бяха сключили нещо като договор. Онзи, който излезел пръв от затвора, трябвало да помогне на семейството на другия.
– Но Давид Мартин не е имал семейство.
– Имаше хора, които обичаше.
– Каза ли ти как е успял да избяга от крепостта?
– Валс наредил на двама от хората си да го отведат в една къща до парка Гуел, за да го убият. Често убивали хора там и после ги заравяли в градината.
– И какво станало?
– Давид казваше, че там, в къщата, имало още някого, който му помогнал да избяга.
– Съучастник ли?
– Той го наричаше „тартора“.
– Тартора?
– Имаше чуждестранно име. Италианско. Запомнила съм го, защото беше като името на един известен композитор, когото родителите ми много харесваха.
– Запомнила си името?
– Корели. Андреас Корели.
– Това име не фигурира в никой от моите доклади.
– Защото той не съществуваше.
– Не те разбирам.
– Давид не беше добре. Въобразяваше си разни неща. И хора.
– Искаш да кажеш, че въпросният Андреас Корели е бил плод на въображението на Давид Мартин?
– Да.
– Откъде знаеш?
– Просто знам. В затвора Давид бе изгубил и малкото разсъдък, който бе имал. Беше много болен и не го осъзнаваше.
– Винаги го наричаш с малкото му име.
– Бяхме приятели.
– Любовници?
– Приятели.
– Какво ти разправи той, когато се видяхте?
– Че от три години се опитвал да се добере до Маурисио Валс.
– За да му отмъсти ли?
– Валс бе убил една жена, която Давид много бе обичал.
– Изабела.
– Да, Изабела.
– Каза ли ти как, според него, е била убита?
– Валс я отровил.
– А защо Давид бе решил да потърси теб?
– За да изпълни обещанието, което бе дал на баща ми.
– Само затова ли?
– И защото мислеше, че ако аз му осигурях достъп до дома на родителите ми, Маурисио Валс рано или късно щеше да се появи там и той би могъл да го убие. Валс често посещаваше Убач. Имаха общи сделки, банкови дела. Другояче беше невъзможно да се добере до него, защото министърът винаги се движеше с охрана.