– Но това не се случи.
– Не.
– Защо?
– Защото казах на Давид, че ако се опита, ще го убият.
– Това той сигурно и сам е осъзнавал. Трябва да е имало и нещо друго.
– Нещо друго?
– Нещо, което ти си му казала, за да си промени плановете.
– Имам нужда от лекарството. Моля ви.
– Кажи ми какво разправи на Давид Мартин, за да си промени решението, да зареже плана за отмъщение, заради който бе пристигнал в Мадрид, и вместо това да ти помогне да избягаш.
– Моля ви...
– Само още мъничко, Ариадна. После ще ти дадем лекарството и ще можеш да си починеш.
– Казах му истината. Бях бременна.
– Не разбирам. Бременна? От кого?
– От Убач.
– От баща ти?
– Той не ми беше баща.
– Мигел Анхел Убач, банкерът. Човекът, който те бе осиновил.
– Човекът, който ме бе купил.
– Как се случи?
– Той често идваше нощем в стаята ми пиян. Казваше ми, че жена му не го обичала, че имала любовници, че вече нищо не ги свързвало. Разплакваше се, после ме насилваше. Щом се умореше, казваше, че вината била моя, че аз съм го съблазнявала, че съм била курва като майка си. Биеше ме и ме заплашваше, че ако разкажа нещо на някого, щял да нареди да убият сестра ми, понеже знаел къде е тя и едно негово обаждане било достатъчно, за да я погребат жива.
– Какво направи Давид Мартин, когато чу това?
– Открадна една кола и ме измъкна оттам. Имам нужда от лекарството, моля ви...
– Разбира се. Ей сегичка. Благодаря ти, Ариадна. Благодаря ти за откровеността.
12
– Кой ден сме днес?
– Вторник.
– И вчера беше вторник.
– Онова беше друг вторник. Разкажи ми за твоето бягство с Давид Мартин.
– Давид имаше кола. Беше я откраднал и я криеше в един гараж в Карабанчел. Него ден ми каза, че следващата събота в дванайсет по обяд ще я закара до един от входовете на парка. Щом доня Мануела заспеше, аз трябваше да избягам и да се срещна с него на входа срещу Пуерта де Алкала.
– И успяхте ли?
– Качихме се в колата и се крихме в гаража, докато се свечери.
– Полицията е обвинила твоята наставница в съучастничество в отвличането ти. Разпитвали са я в продължение на четирийсет и осем часа и после била намерена в една канавка край шосето за Бургос. Краката и ръцете ѝ били счупени и била застреляна в тила.
– Не очаквайте да се разстроя.
– Тя знаеше ли, че Убач те насилва?
– Тя беше единствената, с която споделих това.
– И какво ти каза?
– Да си мълча. Важните мъже, рече, си имали своите потребности и с времето съм щяла да осъзная, че Убач много ме обичал.
– Какво се случи онази вечер?
– Двамата с Давид напуснахме гаража с колата и цяла нощ бяхме по пътищата.
– Накъде се отправихте?
– Няколко дни пътувахме. Чакахме да се смрачи и после се движехме по околийски шосета и селски пътища. Давид ме караше да лежа на задната седалка, завита с одеяла, за да не ме виждат хората, когато спирахме на бензиностанции. Понякога заспивах и щом се събудех, го чувах да говори, сякаш някой седеше до него на мястото на пасажера.
– Тъй нареченият Корели?
– Да.
– И не те ли беше страх?
– Беше ми жал.
– Къде те закара Мартин?
– На едно място в Пиренеите, където той се бе крил няколко дни след завръщането си в Испания в края на войната. Казваше се Болвир. Намираше се много близо до едно градче на име Пучсерда, почти на границата с Франция. Там имаше голяма изоставена сграда, която била болница по време на войната. Мисля, че се казваше Торе дел Ремей. Там прекарахме няколко седмици.
– Той каза ли ти защо те е завел на това място?
– Каза, че било безопасно. Давид имаше един стар приятел, с когото се запознал, след като прекосил границата – местен писател на име Алфонс Бросел, който ни снабдяваше с храна и дрехи. Без него щяхме да умрем от глад и студ.
– Мартин навярно е избрал това място по някаква друга причина.
– Градчето му навяваше спомени. Давид никога не ми разказа какво се е случило там, но зная, че то имаше особено значение за него. Той живееше в миналото. Когато настъпиха най-тежките зимни дни, Алфонс ни посъветва да заминем и ни даде пари, за да продължим пътуването си. Хората в градчето бяха започнали да шушукат. Давид знаеше едно място на крайбрежието, където друг негов стар приятел, богаташ на име Педро Видал, имал къща. Давид смяташе, че тя би могла да бъде добро скривалище за нас поне до лятото. Той познаваше добре къщата, мисля, че бе отсядал там преди.
– Това ли беше селището, където те намериха месеци по-късно? Сан Фелиу де Гишолс?
– Жилището се намираше на около два километра от селището, в една местност, наречена С’Агарò, до залива Сан Пол.