– Какъв тип книга?
– Не зная с точност. Някакъв религиозен текст или нещо подобно. Давид я наричаше Lux Аeterna88.
– Значи Давид вярваше, че Корели иска да му отмъсти?
– Да.
– И как щеше да му отмъсти, Ариадна?
– Какво значение има това? Няма нищо общо с Валс или с каквото и да било.
– Всичко е свързано, Ариадна. Помогни ми, моля те.
– Давид беше убеден, че бебето, което носех в утробата си, е някой, когото бе познавал и изгубил.
– Каза ли ти кой?
– Наричаше я Кристина. Почти не говореше за нея. Но когато я споменаваше, гласът му се снишаваше от угризения и вина.
– Кристина е била съпругата на Педро Видал. Полицията обвинила Мартин, че е причинил и нейната смърт. Твърдели, че я удавил в езерото на Пучсерда, много близо до имението в Пиренеите, където те е завел.
– Това са лъжи.
– Може би. Но нали ми каза, че когато говорел за нея, проявявал признаци на вина...
– Давид беше добър човек.
– Но ти самата казваш, че напълно бил изгубил разсъдъка си, привиждали му се несъществуващи неща и хора, вземал те за някогашната си ученичка Изабела, умряла десет години преди това... Ти не се ли страхуваше за себе си? За бебето?
– Не.
– Не ми казвай, че не ти е минавало през ум да го зарежеш в онази къща и да избягаш оттам.
– Не, никога.
– Добре. Какво се случи тогава?
14
– Мисля, че беше краят на март. Давид от няколко дни се чувстваше по-добре. Беше намерил малка дървена лодка под един сайвант в подножието на скалите и почти всеки ден излизаше рано сутрин да гребе в морето. Аз бях вече в седмия месец и прекарвах времето в четене. Къщата разполагаше с огромна библиотека и имаше екземпляри от почти всички творби на любимия писател на Давид Мартин, един автор на име Жулиан Каракс, за когото никога не бях чувала. Привечер палехме камината във всекидневната и аз му четях на глас. Прочетохме всички книги на Каракс. Последните две седмици посветихме на последния му роман – „Сянката на вятъра“.
– Не ми е познат.
– Почти никой не знае за него. Мислят си, че знаят, но не е така. Една нощ довършихме книгата в малките часове. Отидох да си легна и скоро усетих първите контракции.
– Оставали са ти два месеца...
– Започнах да изпитвам ужасна болка, сякаш ме бяха наръгали с нож в корема. Обзе ме паника. Извиках Давид, крещейки с цяло гърло. Когато дръпна завивката, за да ме вземе на ръце и да ме заведе на лекар, чаршафите бяха прогизнали от кръв...
– Съжалявам.
– Всички съжаляват.
– Стигнахте ли до лекаря?
– Не.
– А какво стана с бебето?
– Беше момиченце. Роди се мъртво.
– Много съжалявам, Ариадна. Може би ще е по-добре да поспрем и да извикам доктора да ти даде нещо.
– Не. Не искам да спирам сега.
– Добре. Какво се случи после?
– Давид...
– Спокойно, не бързай.
– Давид взе трупчето на ръце и застена като ранено животно. Детето имаше синкава кожа и приличаше на счупена кукла. Искаше ми се да стана и да прегърна и двамата, но бях много слаба. Когато започна да се развиделява, Давид взе детето, погледна ме за последен път и ми поиска прошка. После излезе от къщата. Завлякох се до прозореца. Видях го да слиза по стъпалата сред скалите към кея. Дървената лодка беше завързана в края му. Той се качи в нея с телцето на момиченцето, завито в някакви парцали, и започна да гребе навътре в морето, като през цялото време гледаше към мен. Аз вдигнах ръка, надявах се да ме види, да се върне обратно. Продължи да гребе и накрая спря на стотина метра от брега. Слънцето вече се подаваше над морето, което приличаше на огнено езеро. Видях как Давид се изправи и взе нещо от дъното на лодката. Заудря с него кила ѝ и тя потъна само за няколко минути. Той стоеше неподвижно с детето на ръце и гледаше към мен, докато морето ги погълна завинаги.
– Какво направи ти тогава?
– Бях изгубила кръв и се чувствах много слаба. Няколко дни имах треска и мислех, че всичко е било просто някакъв кошмар, че Давид всеки момент ще влезе през вратата. След това, когато събрах сили да стана от леглото, започнах да ходя всеки ден на плажа. И да чакам.
– Да чакаш?
– Да се върнат. Сигурно ще си помислите, че съм била луда като Давид.
– Не. Не мисля нищо такова.
– Земеделците, които идваха всеки ден с количката си, ме видяха там и дойдоха да ме попитат дали се чувствам добре. Подариха ми нещо за ядене. Казаха ми, че не изглеждам добре, и предложиха да ме закарат в болницата в Сан Фелиу. Вероятно именно те са съобщили за мен на Гражданската гвардия. Един патрул ме намери заспала на плажа и ме откара в болницата. Имах хипотермия, начален бронхит и вътрешен кръвоизлив, който щеше да ме отнесе в гроба за по-малко от дванайсет часа, ако не бях постъпила на лечение. Не им казах коя съм, но не им беше трудно да го установят. Из всички квартали и участъци бяха разпратени заповеди за издирване с моята снимка. Приеха ме в болницата и останах там две седмици.