– Родителите ти не дойдоха ли да те видят?
– Те не ми бяха родители.
– Имам предвид семейство Убач.
– Не. Когато най-сетне ме изписаха, двама полицаи ме взеха с линейка и ме откараха отново в имението на Убач в Мадрид.
– Какво казаха съпрузите Убач, когато те видяха?
– Госпожата – понеже тя искаше да я наричам така – ме заплю в лицето и ме нарече неблагодарна курветина. Убач ме повика в кабинета си. През цялото време, докато бях там, дори не благоволи да вдигне поглед от бюрото си. Каза ми, че ще ме изпратят в един интернат близо до Ел Ескориал89 и че ще мога да се връщам вкъщи за Коледа, стига да се държа добре. На следващия ден ме заведоха там.
– Колко време прекара в интерната?
– Три седмици.
– Защо толкова малко?
– Дирекцията на интерната откри, че съм разказала случилото се на моята другарка по стая – Ана Мария.
– Какво ѝ разказа?
– Всичко.
– Включително и за кражбата на деца?
– Всичко.
– И тя повярва ли ти?
– Да. И тя беше преживяла нещо подобно. Почти всички момичета в интерната имаха сходна история.
– Какво стана после?
– Няколко дни по-късно я намериха обесена на тавана на интерната. Беше на шестнайсет години.
– Самоубийство ли?
– Вие как мислите?
– А с теб какво направиха?
– Върнаха ме обратно в дома на Убач.
– И...?
– Банкерът ми дръпна един бой и ме затвори в стаята ми. Заплаши ме, че ако разправям пак лъжи за него, ще ме тикне в лудница до края на живота ми.
– И ти какво му каза?
– Нищо. Същата нощ, докато спяха, избягах от стаята си през прозореца и заключих спалнята им на третия етаж. После слязох в кухнята и отворих крановете на газта. В мазето държаха бидони с керосин за генератора. Обиколих целия първи етаж и поръсих с керосин пода и стените. После подпалих завесите и излязох в градината.
– Не избяга ли?
– Не.
– Защо?
– Защото исках да гледам как горят.
– Разбирам.
– Не мисля, че разбирате. Но ви разказах цялата истина. А сега вие ми кажете нещо.
– Естествено.
– Къде е сестра ми?
15
– Твоята сестра сега се нарича Мерседес и се намира на сигурно място.
– Като това ли?
– Не.
– Искам да я видя.
– Скоро и това ще стане. Но най-напред ми разкажи за своя съпруг, Игнасио Санчис. Не мога да проумея защо Мигел Анхел Убач, който е бил обслужван от най-престижните адвокатски кантори в страната, е решил да назначи за изпълнител на завещанието си един многообещаващ, но неопитен младеж. Ти сещаш ли се за причината?
– Не е ли очевидна?
– Не.
– Игнасио беше син на Убач, роден от една вариететна артистка от „Паралело“, която банкерът посещавал на младини. Тя се казваше Долорес Рибас. Тъй като госпожата не искаше да ражда деца, за да не си развали фигурата, Убач пазеше това в тайна. Беше платил обучението на сина си и се бе погрижил да се радва на възможности и да започне работа в една адвокатска кантора, чиито услуги впоследствие бе наел.
– Санчис знаеше ли това? Знаеше ли, че Убач е истинският му баща?
– Разбира се.
– Затова ли се ожени за теб?
– Ожени се за мен, за да ме закриля. Беше единственият ми приятел. И единственият честен и почтен човек, когото съм познавала.
– Значи бракът ви е бил фиктивен?
– Беше най-истинският брак, който съм виждала през живота си, но ако имате предвид оная работа, никога не ме е пипнал с пръст.
– Кога започнахте да замисляте твоето отмъщение?
– Игнасио, който имаше достъп до цялата документация на Убач, събра две и две по отношение на Валс. Идеята беше негова. Проследявайки историята на истинския ми баща, Виктор Матаиш, научихме за някои от другарите му в затвора – от Давид Мартин до Себастиан Салгадо и Моргадо, когото Игнасио нае като шофьор и телохранител. Но нали вече говорихме за това?
– Няма значение. На Игнасио ли беше идеята да използвате призрака на Давид Мартин, за да всеете страх у Валс?
– Беше моя.
– Кой пишеше писмата, които изпращахте на министъра?
– Аз.
– Какво се случи през ноември 1956 г. в Центъра за изящни изкуства в Мадрид?
– Писмата не постигаха очакваната цел. Идеята беше да сплашим Валс и да го накараме да повярва, че Давид Мартин е организирал заговор, за да му отмъсти и да разкрие истината за миналото му.